Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Сега да се махаме, ако можем.

— Стабилизаторите май са се смачкали, а едната дюза е запушена, доколкото разбирам. — Тарасу изглеждаше отчаяна — Ти ли ще пилотираш?

— Добре е, че се научих да управлявам прилично това нещо, но ще бъде чудо, ако тръгне.

Светлинните индикатори замигаха и двигателите заработиха с вой и скърцане.

— Още малко, хайде давай! — съскаше Йеллагр, докато катерът увисна във въздуха, разтърсван от жестоки вибрации.

Наклонен под неестествен ъгъл, той пое с най-високата скорост, която можеше да се изстиска от него.

— Държи се! — извика момичето. — Излизаме от проклетия град.

Слънцето блесна отново над тях и сивата пелена остана назад. Видимо се отдалечаваха от Гриав и скоро отдолу се люшнаха посевите. Повредената машина постепенно губеше височина и джорхът успя да я приземи точно преди да паднат. С последен протестиращ рев на двигателите се гмурнаха надолу, корпусът се раздруса, изпращя и настъпи тишина. Йеллагр изскочи навън и помогна на Тарасу да слезе.

— Как мислиш, дали Кокорл е жив? — попита тя.

— Ако е оцелял от ударите, сигурно е изпаднал в летаргия, това е начинът да се спаси. Има надежда, стига някой да ни помогне да го изровим — печално каза Йеллагр.

— Не всичко е изгубено, щом успяхме да долетим дотук въпреки повредите. Къде ли се намираме?

— Някъде в нивите, над които минахме на идване. А, ето го и туземецът!

Човекът, когото бяха забравили, излезе от повредената совалка и приседна наблизо. На ярката слънчева светлина видът му беше още по-лош. Моравата петниста кожа беше осеяна с многобройни рани, от които се стичаше белезникава гной, а на някои места като че ли липсваха цели парчета от плътта му. Изглеждаше сякаш е бил изтезаван по всевъзможни начини, докато заприлича на сегашната развалина.

— Кой си ти? — попита Тарасу, но не го приближи и застана така, че да не вижда по-грозните поражения по него.

— Ъ-ъ-ъ.

— Ти кой си?

— Ти кой — глухо повтори каскотянинът.

— Аз съм Тарасу — тя посочи към себе си — А ти?

Движенията й бяха сковани от скафандъра и в момента завиждаше на Йеллагр.

— Аз… човек, човек Сет — пророни той след дълга пауза.

— Няма смисъл да си губим времето с него — намеси се Йеллагр със зле прикрито отвращение. — Приблизителното местоположение на целта ни се пада на югозапад оттук. Сега сме без машина и трябва да се придвижваме, както можем. Хайде да вземем храната и да тръгваме. Между другото, ти как си с припасите?

— Имам достатъчно хранителни концентрати и вода, ще взема бутилки въздух за смяна и съм готова за път.

Тарасу измъкна няколко контейнера от катера и ги сложи на земята.

— Можеш ли да летиш с мен и всичко това?

— Ще опитам.

— Ами със Сет какво ще правим?

— Не бих се докоснал повече до него, освен ако е крайно необходимо — каза Йеллагр.

— Той не е виновен, че изглежда така ужасно — момичето се обърна към него. — Сет, гладен ли си, искаш ли да ядеш?

— Иска яде, Сет иска — черната, покрита с язви ръка се протегна плахо напред. — Яде добре Сет.

Тарасу извади един херметизиран плик, поколеба се и му го хвърли отдалече.

— Яж, после ще видим какво да правим с теб.

— Да му оставим няколко пакета и да тръгваме — предложи Йеллагр. — Този Сет е най-отвратителното нещо, което съм срещал досега, не мога да определя защо. Не е само заради раните, макар че те миришат достатъчно ужасно.

— Това не мога да усетя, за щастие — момичето погледна туземеца замислено.

Той беше разкъсал обвивката, тъпчеше съдържанието в устата си с две ръце и гълташе огромни хапки.

— Докога ще го съзерцаваме как гадно унищожава провизиите ни? — намръщи се джорхът.

— Йеллагр, мисля да вървим пеш, за да може той да ни следва. И на мен започна да ми става неприятен, но не е честно да го зарежем.

— Така ще се придвижваме много бавно, обаче не бих го носил. Всъщност, мисля, че на първо време ще ми бъде трудно да се оправя и само с контейнерите. Доста са тежки.

— Ти може да летиш напред с багажа, да оглеждаш местността и избираш пътя.

Вървяха така в посоката, определена от Йеллагр, докато Тарасу усети, че коленете й се подгъват от умора и го повика за почивка. Вече се смрачаваше и трябваше да устроят лагера си за през нощта. Сет лежеше далеч от тях, проснат в неудобна поза, и изглежда спеше. Тарасу направи опит да превърже раните му, но той избяга панически и личеше, че не иска тя да го доближава. Момичето му подхвърли една от медицинските чанти за неотложна помощ и отдалече го инструктира какво да прави. Той се изразяваше вече малко по-добре и сам поиска храна сутринта, когато видя, че отвориха контейнера. Беше далече от интелигентното същество, което може би е бил някога, но се виждаше, че постепенно се възстановява. Влачеше се след нея, без да протестира и да се оплаква, и почти не й създаваше проблеми.