Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Ние идваме и водим това, което искате!

— Ай-ай кое-ето и-искате — проплакаха туземците и започнаха да се раздвижват.

От колибата си излезе Кхаримату и тръгна по виещата се пътечка към склона на планината. Шигацу-Наи вървеше след него, като продължаваше да издава крясъци, повтаряни от останалите. За изненада на Синд, първи го последваха Азман и Кокорл, на чиято необичайност никой от възрастните не обърна внимание. С плач и стенания всички поеха към планината. Синд извика няколко пъти, но ведът и джорхът продължаваха да вървят.

— Не отговарят и на мен — обади се треперещият глас на Тарасу от микрофона на ухото му. — Ти добре ли си?

— Да, не знам какво им стана. Не е от питието, защото Кокорл не го е опитвал, а аз пих и нищо ми няма. Каквото и да е, изглежда има ефект само върху притежаващите телепатични способности. Тръгвам след тях, не мога да ги оставя.

— Недей! — извика момичето. — Измисли как да ги спрем, преди да са стигнали пещерата.

— Мога да взема катера, но нямам сили да вкарам и двамата вътре. Мисля, че няма да искат да дойдат и ще трябва да ги приберем насила — Синд затича към мястото, където бяха оставили катера.

— По-добре първо ела в кораба за мен, но и с моя помощ едва ли ще успееш. Какво да правим? — паниката й се засилваше.

Страхът постепенно завладяваше и него, като му пречеше да разсъждава.

— Ще събудим убиеца, няма друг начин — каза той.

— Кого?

— Воинът-хорай от медицинския сектор — Синд се задъхваше от бързия бяг, но вече беше съвсем близо. — Иди там, а аз ще ти казвам какво да правиш. Докато дойда, той трябва да е на крака.

Следвайки инструкциите му, момичето отвори похлупака на стационарния корпус и се зае да извади Ишанг от стазисното му състояние. Синд се хвърли в катера и форсира двигателите му, отсичайки върховете на близките дървета при стремителното си излитане.

— Синд, има новини за теб — обади се Тарасу, в гласа й звучаха странни нотки. — Той ще ти ги каже сам.

— В селектора… има… подменен чип… Истинският… е… у мен… — чу се пресекливо хриптене, накъсано от дълги паузи.

— В момента това няма значение, първо трябва да спасим Кокорл и Азман. След секунди съм при вас. Тарасу, дай на хорая лекарствата, които бяхме приготвили за Кокорл!

Синд хапеше устни от нетърпение и въздъхна, когато забеляза силуета на „Хаврия“ в далечината. Процесията на туземците се виждаше като ивица малки черни точици, преполовили голия планински склон. Той осъществи връзка с летящата сонда и картината, която получи, го смрази. Тълпата беше спряла до първия гребен от зъбери и само няколко фигури продължаваха нагоре. Кокорл се различаваше ясно сред хората, Кхаримату вървеше най-отпред с отмерена крачка на робот, зад него стърчеше рогатата шапка на Щигацу-Наи, а срещу тях пещерата зееше като тъмна, ненаситна паст.

Когато Синд се втурна в командната зала на „Хаврия“, Тарасу и Ишанг бяха облекли скафандри. Хораят си бе сложил шлема и проверяваше херметизацията между него и корпуса, а момичето държеше своя шлем в ръка.

— Това не се досетих да ви кажа, но не е лоша идея — Синд взе приготвения за него скафандър. — Всички ли ще излизаме?

— Ако се случи нещо с вас, аз съм съвсем безпомощна — сама не мога да боравя с уредите. — Тарасу сложи бластера си в гнездото му на колана. — Автоматите ще пазят кораба и без мен.

Синд не се залови да спори, а включи бордовия компютър на външно управление и заложи кода за командната линия на личния си предавател. Изтичаха до катера и полетяха право към стръмния планински склон в далечината.

— Надявам се, че Тарасу ти е обяснила какво трябва да правим? — обърна се той сухо към Ишанг.

— Да, трябва да приберем Азман и Кокорл — каза хораят. — Донякъде аз съм отговорен, че сте тук, и се налага да оправя нещата. Когато сменим чипа, „Хаврия“ ще бъде в изправност.

— Ще вземем и Кхаримату — обади се момичето. — Той е жител на Империята и не трябва да го оставяме при туземците. Видях го да върви най-отпред в тълпата, както винаги не е на себе си.

— За да им пресечем пътя, се налага да кацнем точно пред входа на пещерата — отбеляза Синд. — Там нямаме място за маневри, но вече е много късно, те почти са стигнали догоре.

Малката процесия под тях се показа от последния завой на пътеката, когато насочиха катера към тясната скална площадка. Шигацу-Наи вдигна глава при шума на приземяващата се машина и размаха заплашително острата каменна брадва, която държеше. Синд излезе пръв и хвана приближилия се Кхаримату за рамото, а Тарасу се спусна да му помогне. Въпреки че нещастникът изобщо не се съпротивляваше, ръцете на Синд почти веднага го изпуснаха. Пред очите му играеше постепенно сгъстяваща се лилава мъгла и той залитна. Нещо сякаш го дърпаше да се обърне към мрачния отвор зад гърба му и се наложи да събере всичките си сили, за да не се поддаде на властното и настойчиво желание. Озъбеното, ръмжащо лице на шамана приближаваше и тежката брадва се вдигна за удар. Нечия тъмна сянка скочи между него и Шигацу. Преди да изгуби съзнание, Синд зърна как Ишанг ловко се вмъкна под спускащото се с яростен замах острие и повали магьосника. Свести се от силно разтърсване, видя надвесения над него хорай, а в ушите му нахлу шумът на океанските вълни. Намираше се в катера, а Тарасу стоеше отвън, подпряна на корпуса му. Бяха на океанския бряг, до „Хаврия“, извисяващ се пред тях.