Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Какво стана? — той свали шлема и стисна пулсиращата си от болки глава.

— Убих дивака с брадвата, който точно се канеше да те разсече. Едва ли можеше да го направи, но не му липсваше желание.

— Ти ли ни докара тук?

— Нямаше кой друг. Когато привърших с рогатия, ти и момичето вървяхте към пещерата. Наложи се да ви спра доста грубо, но намесата ми беше крайно необходима. Не знаех как да отворя защитното поле на кораба, затова кацнах до него.

— Как се оправи с тях? — Синд погледна масивното туловище на джорха, проснат на пода в задната част на катера.

— Не бих казал, че ведът е прекалено тежък, но люспестото създание ме затрудни. Бях взел флакон с упойващ газ от амбулаторията и изпръсках цялото съдържание, докато му подейства. После насочих Кокорл към катера, за да падне вътре, иначе нямаше да мога да го завлека.

— Сега ще отворя купола — Синд набра кода за връзка. — Тарасу, влез и седни, докато компютърът ни прибере в хангара на „Хаврия“.

— Можеш ли да контролираш скачването? Ако се чувстваш още замаян, остави на мен — безстрастно каза Ишанг.

— Добре си се справил досега, давай! — съгласи се Синд и му отстъпи своето място, защото ръцете му трепереха и размазани петна танцуваха в полезрението му.

— Чувствам се съвсем отпаднала — обади се Тарасу, която беше влязла и затваряше люка. — Ишанг, ти ни спаси живота!

— Не беше нищо особено, дължах ви го. Докато се занимавах с шамана, изпуснах Кхаримату и не посмях да го последвам в пещерата. Ще го спасявате ли?

— Повече от това, което му се е случило досега, едва ли ще го сполети, а си мисля и друго. Дали ще живее по-добре в някой имперски приют за ветерани? Семейство със сигурност няма, щом е бил в изследователските групи, а роднините и близките му са умрели или са го забравили отдавна.

— В Лагахранг наистина го гледат добре, но е редно да го попитаме иска ли да дойде с нас — намеси се Тарасу. — Дори да не ни разбере, трябва да опитаме да говорим с него.

— За тази цел ще го изчакаме да се върне от планината. Аз лично нямам никакво желание да ходя пак при племето — отговори Синд, докато под наблюдението на Ишанг катерът плавно застана на мястото си в трюма на „Хаврия“.

— Опасявам се, че ще се наложи — момичето посочи Ториаи, който изпълзя изпод разперените лапи на джорха, отмествайки с мъка тежкото му тяло.

Злополучният годеник се изправи и ги загледа с изцъклени очи. Боята по лицето му се беше размазала, пернатото украшение стоеше килнато върху главата му. Изглеждаше уплашен от необичайната обстановка и проснатия до него джорх, въртеше се и ломотеше несвързано.

— Успокой се, не ти мислим злото — каза Синд, а лингвоблокът преведе думите му.

Ториаи го позна, кимна и се постара да заеме подобаваща за воин стойка.

— Този не съм го прибирал — Ишанг погледна дивака с учудване. — Влязъл е сам.

— И добре е направил — момичето махна на туземеца, канейки го да се приближи към тях. — Намесваме се в обичаите им, но Шигацу-Наи го посочи нарочно като избрана от духовете жертва, за да вземе Хирани след смъртта му.

Младежът не разбираше разговора им, защото Синд не беше включил преводача, но щом долови имената на шамана и годеницата си, вдигна глава с интерес.

— Как попадна тук? — попита го Синд.

— Видях пред мен ладията, с която Безплътните откарват в земните недра душите на обречените, и се качих на нея. Пристигнахме ли вече в Мрачната бездна, о Кайя? — Ториаи се просна по очи в краката им. — Моята душа ви принадлежи, моите…

— Ние сме хора също като теб — прекъсна го Тарасу. — Няма нужда да пълзиш пред нас.

Младежът не остана убеден, обаче прие думите й за заповед и се изправи. Кокорл вече се беше свестил, стана тромаво и издаде неясен хрипкав звук. В святкащите му очи се четеше объркване. Опита се да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна същото метално стържене. Ториаи се обърна назад ужасен, погледна ръмжащото чудовище и се хвърли пак на пода.

— Едва го успокоихме малко, а сега трябва да започваме наново — изпъшка момичето.

— Сссъжалявам — Кокорл раздвижваше предните си лапи и залитна, когато се захвана със задните. — Разбира се, най-важното е пълният с паразити туземец да се чувства уютно. Няма значение, че аз съм зле, даже и да умирам, хич не се чувствайте задължени да ми обръщате внимание!

— Не се оплаквай, нищо ти няма. И ние не сме по-добре.

— Съмнявам се. — Джорхът сбърчи ноздрите си. — Мирише ми на сънотворен газ, а и в устата си усещам странен вкус.