Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Предполагам, че скоро ще се появи, но май ще ни даде нова тема за размисъл — Тарасу се усмихваше загадъчно. — Особено на теб.

— Какво имаш предвид?

— Виждал ли си го отблизо? — тя продължаваше да се усмихва.

— Разбира се — преди да го сложа в стационара, днес също.

— Но не си се вглеждал в него, нали? Когато го намери в амбулаторията, лицето му сигурно е представлявало подпухнала и изподрана маса, а сега през цялото време носеше скафандър.

— Да кажем, че е било така, защо?

— Ще видиш — отсече момичето.

Заинтригувани, Кокорл и Азман се вторачиха във влизащия хорай и не забелязаха реакцията на Синд. Тарасу обаче го наблюдаваше внимателно. Удивената му физиономия не я изненада.

— Досега не съм го виждал и все пак ми изглежда много познат. Мога да се закълна, че… — започна Азман и млъкна.

— Отначало хората ми изглеждаха абсолютно еднакви. Вече схващам разликите между тях с усилие на волята и благодарение на интелигентността ми — дълбокомислено каза Кокорл. — Не намирам нищо особено във външността на този човек.

— Той изглежда съвсем като мен — промълви Синд.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал напоследък — възрази джорхът. — По-скоро бих казал, че той и Азман си приличат по някои признаци.

— Сега съм приел образа на Фил Канти, защото така отидох предишния път в Лагахранг — обясни Синд. — Имам предвид, че той прилича на основната ми форма — тази, с която съм се родил.

— Не си ли въобразяваш? — недоверчиво попита Кокорл. — Преживяхме неприятни събития и не е чудно, че сме изнервени и податливи на всевъзможни налудничави мисли. Аз, например…

— Много добре знам как изглеждам — прекъсна го Синд.

Ишанг се разположи на единственото празно до този момент кресло и дори да беше усетил, че е привлякъл вниманието на останалите, не го показваше.

— Има ли нещо? — попита той накрая, като разбра, че нямат намерение да го осведомят. — Какво ви смущава в нищожния ми и невзрачен външен вид?

— Всичко по реда си — обади се ведът. — Аз съм Азман, вед шеста степен, и доколкото разбирам, разговарям с воина-хорай Ишанг.

Ишанг се поклони тържествено и изслуша официалното представяне на останалите, които познаваше доста добре. Престана да бъде обект на любопитните им погледи, само Синд го гледаше навъсено и с подозрение.

— Много е мило всичко това, но не мислите ли, че е време да се заловим за работа и да оправим кораба? — изсъска Кокорл, за да върне вниманието им към главния въпрос.

— Разбира се, веднага започвам — стана Ишанг.

Извади от джоба на комбинезона си малък инструмент, свали лицевия панел на програматора и зашари вътре. Наблюдаваха неговите действия със затаен дъх, докато ловките му пръсти смениха чипа и закрепиха панела обратно.

— Това е — той вдигна рамене и седна на мястото си. — Причиних ви неприятности, но изпълнявах дълга си. Трябваше да повредя този кораб, независимо от мнението и желанията ми.

— Хм! — изсумтя Синд презрително.

— Извинявай, но ти като кенселастър би трябвало да разбираш доста добре какво значи дълг — каза Азман. — Ако се налагаше да избиеш всички нас, за да изпълниш заповедите на Императора, какво би направил?

Синд замълча и чертите на лицето му се изопнаха.

— Не ми казвай — продължи ведът. — Нека отговорът бъде само за теб. Опитвам се да ти помогна да разбираш другите и да си толерантен към тях.

Синд примигна и пред очите му прелетяха разбъркани картини — ударът по главата му, капещата върху него кръв на Зарал, престоят му в затвора на Ромиа, Арената и накрая най-лошото — чувството на безнадежност върху тази планета, изгубена в безкрая. Изпитваше омраза към хорая, но Азман беше прав. Самият той щеше да премахне всички, ако дългът му на имперски служител го изискваше. Или поне би трябвало да го направи. Преди не беше помислял, че може да изпитва съмнения по повод на нещо, свързано със задълженията му. Всичко беше ясно и просто, а сега върху убедеността и вярата му бяха плъзнали незнайно как тъмни сенки, които го плашеха. В душата му сякаш се бе появил някакъв непознат, караше го да се лута в объркани мисли и нарушаваше праволинейната му целенасоченост, с която се беше гордял.

С усилие на волята, той се върна в реалността. Азман задаваше командите за връщане, а Кокорл, проточил шия над рамото му, надзираваше с вълнение процедурата. Светлините на пулта ускориха ритъма си и селекторът тихо забръмча.

— Успяхме! — извика джорхът, дръпна Тарасу и я завъртя около себе си в средата на залата. — Отиваме си! Така си и знаех аз, всичко ще се нареди!