Велимир Петров: Напред-назад по кея

Такъв продълговат град, разчекнал се по протежение на Дунава, а само една малка част от крайбрежието му е достъпна за разходки; за възможна наслада от разкошните златни пътеки на залезите, сребърните патини на изгревите, разминаващи и свиркащи кораби с флагове разни, неуморни кепчеджии, прецеждащи европейските отпадни води, белким отделят някоя Златна рибка.

Отсрещният, нисък румънски бряг, пролет заливан от Черешовите води, върбалачест, е тихата мечта за нашите неудачни въдичари.

Дунавът си тече ли, тече, както… както го пише по валсовете.

С моите съмахленци, правим що правим — така го докарваме, че поне няколко пъти дневно да минем по Кея. Напред — назад! Напред — по течението на Дунава; назад — срещу течението!

Кеят — за непосветените, е крайбрежната улица. Започва от бившата ЖП Гара, сега — Речна гара, покатерва се по стръмното, покрай красиви барокови къщи, гарнирани с още по-красиви контейнери за смет; на кръстовището се чуди, дали да поеме надясно — към Католическата църква (дарение от вдовиците на поляци, загинали в Освободителната война, като руснаци), с великолепен орган и витражи; или наляво, към пасарела — до брега на Дунава.

опреди години там имаше баня; казваше се ту — Работническата, ту — Железничарската и предлагаше добри условия. Като малък, мама ме къпеше при жените. Правех се, че не зяпам, а зяпах! Всичко си зяпах! До деня, когато й рекоха да ходя вече с баща си. Той ми взимаше теляк за основен ремонт. После ме пое брат ми.

Ходехме по едно и също време и се засичахме с едни и същи приятели.

Маестро Силви Стамболиев идваше с калъфа на цигулката — там си носеше бельото.

Боксьорът Борис Андреев си переше екипа.

Пързаляхме се по хлъзгавия под с налъмите, пръскахме се с вряла и студена вода; каталясали лежахме, обвити в твърди чаршафи с дъх на катранен сапун, по койките, с по шише леден сайдер.

От време на време се къпеше някой „негър“, потичаше черната вода от приказката — разтоварвали са вагоните с въглища…

Отсреща е Стопанското училище, наричано нежно — Парцаленото! Многоетажно, добре обзаведено — дарение от родолюбива българка; прекръстено по Онова време, на хабер нямаща партизанка.

Дълго време минувачите се спираха, да се наслаждават на модерната архитектура, подобна на тази на Райт, въплътена в къщата на Вешков: силно остъклена, тежки перголи с асмалъци, кубистична. Преустроиха я на детска градина и текущите ремонти и нагаждания я обезличиха и загрозиха.

На другото кьоше беше стара, голяма къща, с възрожденски еркери, силно занемарена. Голям архитект я подхвана; сега е една каша от стилове, тераси с парапети от грозно арматурно желязо; което не й пречи, от претенциозен Дом на техниката да се приватизира в стандартна серийна кръчма.

Отсреща е високият двор, с дълга ограда от ковано желязо (колко ли пъти съм я прескачал и закачал крачолките о копието на горния орнамент) на бившето и мое първо Училище — Любен Каравелов. Рано беше за мене, всичките ми другарчета по игра тръгнаха на училище, останах сам… Бях едър на ръст, не ми достигаше половин година. По тая причина „повтарях“ забавачницата. Имаше и „по-сериозна“: на тържеството по случай завършването на годината раздаваха на всички деца, саморъчно направени от тях кошнички от картон, с форма на сърце, с шест бонбона — по шестобалната система. Божидар Туфафчиев ми лапна четиритях бонбона. Бях толкова обиден, че взеха училището ни (а и другите) за военна болница; учехме в Читалище Зора, а големите — в кината, по няколко класа заедно.

В първо отделение си бях пак в Любен Каравелов. Директор — г-н Кънев, даскалували с Мама; нисичък, жълтав, което не му пречеше да бие шамари на кого де свари. Най-много на Васко Скицата — синът му, поради което с много тикове. Живееха в едно сбутано къще на гърба на Калиопа. Учех при г-жа Буюклиева, на която сме дали бебешката ми зимна количка — костенурка, за дъщеричката й, която, за жалост, смачка кон с каруца пред Халите. Повече не видяхме госпожата — помня я с наказание до стената, че измяуках, като рисувахме коте.

Доведоха ни от Силистра едър; винаги с набола, черна, двойна гуша; партийно подкован; на всичкото отгоре и музикален учител: Петър Стойчев — Принцът с кривия пръст. Последното прешленче на показалеца му беше под прав ъгъл и се размятваше като кука: в носа и окото ти, в ухото и гърлото ти.

Още с пристигането си ни уведоми, че е настъпила нова ера; няма вече това-онова, въглища и прочие излишни товари на презокеанските кораби, ами: атомната енергия — за комунизма! В смисъл, че капитанът на огромния кораб ще държи атома за гориво на кораба в малкото си джобче! Също така, долните империалисти, които гледат само как да ни заробят, нямат абсолютно никакво планово стопанство и горят кафето в локомотивите, а ние — в противовес, ще имаме двугодишен план! За две години доста неща научихме; научихме и да се борим с прикрития враг; един ден отворихме читанките на страница еди коя си, с портрета на Трайчо Костов, заклеймихме го и изгорихме в печката.