Велимир Петров: Напред-назад по кея

Васко не пуснаха да следва. Горд, с интелигентски очилца, висок, изпъчил слабовати гърди, години наред копаеше по улиците водопроводни канали. Вече на стари години, някой разреши…

Много мрачно-сериозно стана писанието ми; такъв бе Животът! Ще разнообразя с една лудория на юношите: Васко Старцев и Васко Санторджиев — русенския Ален Делон. С парадната сабя на кмета и бойната сабя на дядото на Роберт Попиц, се дуелирали уж на ужким, докато Сантора бил прободен между ребрата, бая дълбочко. Васко Старцев и Роберт Попиц нощували в милицията, докато чакали дали ще оживее сантора. Не казвам по-нататък…

Ето, че полека-лека, стигнахме до Моята улица, описана в „Къща на кьоше“.

На едната й страна е къщата на леля Дафа, в един просторен двор. Дафинка Върбанова — учителка по литература в Девическата гимназия пожертва личния си живот за майка си — баба Мицка. С баба ми — баба Туцка, били приятелки от детство; баба Мицка цял живот боледувала от сърце, все нещо гълтала, пазела се. Аз баба си не помня, починала години преди да се родя; а баба Мицка — вече доста голям, ми се караше, че и викам баба, а трябвало — леля!

Заради нея леля Дафа не се омъжила, а имала доста кандидати… Съседът им, бай Иван се кълнеше, че е сигурен в девствеността й. Времена и нрави!

За Св.Св. Кирил и Методий леля Дафа си обираше всичките цветя от огромната градина и ни ги даваше за училищния Голям венец на портрета на Светите Братя. Живееха в една съборетина, останала от турско; разпадаше се само като я погледнеш. Баба Мицка все се оплакваше от голяма змия, която и подсвирквала неприлично. Извикаха бай Стефан Цончев — Змияра; той също заподсвирква неприлично; отвори дочена торбичка с учкур; седна на столчето и продължи да си подсвирква. Дечурлигата — зяпахме през чемшира, как един огромен, стар смок, се провлачи, настани се в торбичката; пристегна го бай Цончев с учкура и си отиде. Не щя да му плащат!

Преди няколко години, единственият наследник — професорът по математика Димитър Велев, с когото ни свързват и други неща, ми предложи този имот срещу селското ми ранчо, където тракам в момента по клавиатурата. За добро или лошо, отказах. Племенникът на художника бай Киро (Станчев) — Станчо; една изключителна жилава, многопосочна и неспокойна натура; придоби и оправи съборетината, като съвсем сам, подчертавам: съвсем сам, камък по камък; тухла по тухла и прочие, построи двуетажна къща! Имаше период, когато и да минеш, виждаш дребната му и нахакана фигура — в невероятна поза, да строи, без да му изостават другите дела; а Станчо винаги има по повече от две дини под една мишница. А какъв Дявол е!

От другата страна има един Феномен! Невероятен механизъм, доскоро действащ безотказно, за снабдяване с жилища за крайно нуждаещи се. Къщата на двете стари моми — сестрите Слабичкови; така и не се научих да ги различавам — бяха абсолютно еднакви. Дълго време настаняваха военни. По време на войната там живееше Големият Гошо — на Полковника (щото имаше и други, големи и малки Гошовци). Все войници се мотаха из тях; Големия Гошо го стрижеха като новобранец. Идваше да ползва нашата тоалетна; по него време копаеха окопите, долу в брега на Кея; три тунела — навътре; единият до под тяхната къща; другият до под Гошо Златарови; третият до под Шкипетарите; под тия къщи трите тунела се съединяваха, във формата на буквата Ш; побираха всички хора наоколо; та, докато копаеха, попаднаха на клозетната яма на Слабичкови — голямо събитие и затова Големия Гошо ползваше нашата.

След Девети Полковникът стана Генерал и го преместиха в София. Дойде друг полковник: Васил Топлийски, съученик на майка ми; само, че алкохолик. Това се говореше непрекъснато един дълъг период: Жалко за много по-младата му жена — Таня и детенцето Кръстинчо; което редовно ми натрисаха да гледам, сякаш си нямах друга работа. Топлийски беше невероятно висок, като баскетболист, но също така — невероятно слаб. Мъчеха се да остроумничат, че е като топлийка; но по-скоро беше като губерка. Пушеше като кумина на централата. Правиха, струваха, разведоха Таня; замина в София и след време, като пуснаха телевизията, я видяхме — вече съпруга на българския посланик във Вашингтон — Милко Тарабанов, да посреща Хрущов в посолството. Топлийски се мяркаше, доволно подмладен, в подходящи компании, на чашка и вече цивилен.

Кметът Вълко Вълков и жена му Лиза, също живяха по едно време; имаше и един обречен — от кесонна болест, придобита в основите на Дунав мост. След смъртта на сестрите Слабичкови, права върху наследството придоби техен роднина, мяркащ се с огромен зюмбюл от папур, с провизии.