Дейвид Морел - Огнена Сиена

До този момент Малоун бе разчитал двойната отвличаща маневра — явно готовият да се разбие всеки момент хеликоптер и падащите от него банки — да накара охраната да се въздържи от стрелба по тях. Помислили, че са обект на нападение с биологическо оръжие, само някои преодоляха първичния си страх и гръмнаха един-два пъти по тях, преди да се разбягат панически подир останалите. Но дори и тези изстрели можеха да се окажат достатъчно фатални. Чейс предполагаше, че хеликоптерът е брониран, но от опит знаеше, че дори и в такъв случай пак не е неуязвим: когато двамата със Сиена бягаха, огънят от охраната успя да повреди откраднатата машина. И докато спорадичните куршуми чаткаха по корпуса или свирваха покрай него, той реши да подсили впечатлението от употребата на биологическо и химическо оръжие.

— Изритайте димките навън!

Момчетата зад него веднага ги ритнаха. Въздухът в кабината веднага се избистри, а през това време те започнаха да хвърлят още димки долу. Тези обаче бяха със сълзотворен газ — ярките им цветове започнаха да цъфват навсякъде из имението, бълвайки гъсти кълба разноцветен дим, принуждавайки охраната да зареже всичко и да хукне да се спасява.

— Затворете вратите!

Малоун отведе хеликоптера вън от имението, после направи стръмен завой и се извъртя обратно. Щракна четири от ключовете, които по-рано го бяха озадачили. На път от Ница бе провел няколко опита, мъчейки се да разбере кое за какво е.

От двете страни на хеликоптера се отвори по един люк и оттам се подадоха цевите на автоматични оръдия. Ако бяха като онези, които си спомняше от службата в армията, всяко от тях можеше да изстрелва по шест хиляди 30-милиметрови патрона в минута. Над тях се подадоха носовете на ракетометите, всеки от тях снабден с 60-милиметрови ракети със сгъваеми стабилизатори. Идеални за всеки диктатор, желаещ да изненада неприятно враговете си, помисли Чейс.

Сега обаче Беласар щеше да бъде изненаданият.

Димната завеса от сълзотворния газ скриваше земята. „Но крие и хеликоптера“, мина му през ума. Натиснал спусъците и на двете оръдия, той се спусна в бръснещ полет над имението, без да може да види какви щети нанася, но знаейки, че всичко става на трески и парчета на пътя им. Внимавайки да не удари замъка или Манастира, където може би беше Сиена и биологическото оръжие, той изстреля първата ракета. След нея още една. Дори и през рева на двигателите всички чуха експлозиите им долу сред охраната. Когато се извърна към имението отново — този път от другата му страна, — сред пушека от сълзотворния газ се виждаха вече и пламъци.

— Потър!

Никакъв отговор.

— Мамка му, Потър! Знаеш какво трябва да правиш! Обади се веднага!

Малоун пак се впусна в атака. Оръдията затрещяха едновременно и пороят патрони описа полоса, зад която не оставаше нищо друго освен тотално разрушение. Във въздуха хвърчаха парчета бетон, тухли, цели дървета падаха, покосени от плътния огън. Вероятно бе улучил склад за боеприпаси, защото отдолу изведнъж цъфна огненото цвете на експлозия и ударната вълна подметна хеликоптера нагоре като играчка.

— Потър!

Отново никакъв отговор.

— Бог да ти е на помощ, Потър, защото ако не му се обадиш, ще те хвърля долу като нищо.

Стиснал зъби от ярост, Малоун изстреля още една ракета. Тя се стрелна към бункера за противовъздушна отбрана и всред огъня на експлозията се разхвърчаха огромни парчета бетон и метал. Заобикаляйки стълба дим от образувания кратер и обсипвайки охраната с дъжд от куршуми, той стигна до другия край на имението, направи завой и отново се обърна към него.

Зависнал в това положение, Чейс се извърна побеснял към Потър, чиито приковани ръце държаха клетъчен телефон, непохватно доближен до ухото му.

— Да — каза той в слушалката. — Шестима души плюс Малоун и Ахмед. — Забелязал гнева в изражението на Чейс, Потър се дръпна назад, обхванат от страх, че тоя откачен художник може да изпълни заплахата си и да го хвърли долу като едното нищо заради това, че е казал колко души са. — Малоун иска да говори с теб, Дерек. Не можах да го предотвратя. Съжалявам.

Каквото и да му отговори Беласар, то бе толкова обидно, че Потър за миг придоби изражение на бито кученце. Но секунда след това, докато Дилън измъкваше телефона от ръката му и го подаваше на Малоун, изражението му се промени и в него ясно проблесна гняв. Насочил яден поглед напред към замъка, той прохриптя:

— Не биваше да разговаря така с мен! Убий го този кучи син!