Дейвид Морел - Изгубеният брат

А сега вече бяхме съвсем близо, завихме надясно по шосе № 9 и продължихме към националния горски парк Арапахо.

— Оттук нататък ще стане трудно, момчета. Продължавайте да сравнявате картата с околния пейзаж — казах аз.

Джейсън пропълзя отпред и Пити го настани до себе си, като закопча и двамата с предпазния колан.

— Какво търсим? — попита синът ми.

— Тази завъртулка. — Пити му показа факса. — Това е тесен черен път някъде от дясната ни страна. Трябва да си отваряме очите на четири заради всичките тези борове. Няма да го забележим лесно.

Шосето направи завой. Гората се сгъсти. Стори ми се, че виждам пролука сред дърветата отдясно. Но си замълчах, защото исках откритието да е на Джейсън. Пити навярно бе прочел мисълта ми. Той вдигна очи от картата и погледна към мястото, където се намираше пролуката, но също като мен не каза нищо.

Приближихме още повече.

Пролуката се открои по-ясно.

— Там! — посочи Джейсън. — Виждам я!

— Отлична работа — похвали го брат ми.

— Наистина — добавих аз. — Почти я бях подминал.

Завих надясно и навлязох в тесен и неравен черен път. От двете страни го притискаха гъсти храсталаци. Старите коловози бяха обрасли с трева. Боровите клони образуваха тъмнозелен балдахин над главите ни.

— Леле, мислите ли, че ще закъсаме? — попита Джейсън и се наведе разтревожено напред.

— Не и с тази кола — успокои го Пити. — Само доста по-лош терен би могъл да ни създаде проблеми. Няма за какво да се тревожим, дори да завали сняг.

— Сняг? — намръщи се Джейсън. — През юни?

— Разбира се. По това време на годината в планината може да се разрази същинска буря. — Дърветата започнаха да оредяват. — Виж колко много сняг има по онези върхове. Там горе слънцето все още не грее достатъчно силно, за да го стопи.

Пътят се изкачваше все по-високо, като правеше остри завои. Наклонът му се увеличи. Неравностите станаха толкова големи, че пътуването по него би могло да достави удоволствие само на онези каубои, които някога са минавали оттук, яздейки буйните си диви коне.

— Според вас кой е прокарал този път? — попита Джейсън. — Изглежда много стар.

— Може би хората от горското стопанство — отговорих му аз. — А може би са го прокарали дървари или фермери, още преди тази местност да стане част от националната система за защита на горите. Доколкото си спомням, баща ми казваше, че едно време собствениците на добитък са държали тук малки стада, за да изхранват златотърсачите в миньорските градчета.

— Златотърсачи? Злато? — учуди се Джейсън.

— И сребро. Но това е било много отдавна. Сега повечето градчета са изоставени.

— Призрачни градове — обади се Пити.

— Леле — изпъшка Джейсън.

— А някои от тях са станали ски-курорти — намесих се аз с надеждата, че това ще укроти въображението на сина ми, довечера няма да му се присънят зли духове и той няма да ни събуди с писъците си.

Склонът свърши и пътят ни изведе на слънчева ливада с полюшвана от лекия ветрец млада трева.

— Когато татко ни докара, мястото изглеждаше по абсолютно същия начин — казах на Пити.

— След всичките тези години! — прошепна с благоговение той.

— Пристигнахме ли вече? — попита Джейсън.

Старият като света въпрос, който задават децата. Помислих си, че някога брат ми или аз навярно сме попитали баща ни същото. Двамата с Пити се спогледахме и се разсмяхме.

— Какво е толкова смешно? — полюбопитства Джейсън.

— Нищо — отвърна чичо му. — Още не сме пристигнали.

Пътувахме още половин час. Ливадата бе заменена от нови борове и от склон, по-стръмен от предишния, като този път завоите на пътя бяха още по-остри. Изкачихме едно възвишение и аз рязко спрях колата, като се втренчих надолу към мястото, където едва различимият път се спускаше в тревиста падина. В средата й слънчевите лъчи проблясваха по повърхността на живописно езеро, зад него се виждаха трепетлики, по-нататък борове и накрая планински масив.

— Да — казах със свито сърце. — Точно като в спомените ми.

— Нищо не се е променило — потвърди Пити.

Вдясно сред избуялата трева личаха стари ограждения за добитък. Изгнилите от времето дървени огради се бяха срутили, образувайки тъмни купчини. Подминах ги и насочих форда към езерото. Други коли не се виждаха. По всичко изглеждаше, че тук не е идвал никой от години.

Спрях на петнадесетина метра от езерото, на мястото, където доколкото си спомнях, беше спрял баща ми. Слязох от форда и вдишах с пълни гърди свежия хладен въздух.