Дейвид Морел - Изгубеният брат

Раницата ми висеше над мен. Беше се закачила за стърчащия клон на един недорасъл бор, успял да пусне корени в каменистия склон на урвата. Спомних си, че бях натъпкал анорака си в раницата, а нея самата бях провесил на лявото си рамо, преди да се приближа до ръба на скалната тераса и да надника в пропастта. Клонът бе закачил раницата. Острата болка в лявото ми рамо е била причинена от внезапното спиране на полета ми, когато раницата се е нанизала на клона. После ръката ми се бе изхлузила от презрамката. Бях паднал върху скалната издатина, на която лежах, от височина колкото човешки бой. Бях останал жив просто по една щастлива случайност.

Надигнах се, разкъсван от болки, и седнах. Мозъкът ми се размъти, сякаш сачмени лагери се търкулиха от предната част на черепа ми към тила. За момент се уплаших, че ще повърна.

— Джейсън! — опитах се да извикам. — Пити!

Но думите засядаха в гърлото ми като камъни.

— Джейсън! — извиках малко по-силно. — Пити!

Ревът на потока заглуши гласа ми.

Положих усилия да не се поддам на паниката. Нямаше значение, че не можеха да чуят виковете ми. Те знаеха къде се намирам. Щяха да ми помогнат.

„Боже мой, дано не се опитат да се спуснат от тази страна на урвата“ — помислих си внезапно.

— Джейсън! Пити! Стойте, където сте! Ще паднете и ще се убиете!

Гласът ми се прекърши и премина в дрезгав шепот.

Вперих очи в мъглата, убеден, че ще зърна Джейсън и Пити да надничат през ръба на скалната тераса, мъчейки се да ме открият. Но не ги видях. „Може би търсят място, откъдето склонът се вижда по-добре. Или пък бързат обратно към началото на пропастта с надеждата, че оттам ще се доберат по-лесно до мен.“

Молех се да бъдат внимателни, Джейсън да не поема глупави рискове, а Пити да се грижи за безопасността му.

Треперейки, разтворих разпраното място на ръкава си. Избърсах кръвта и видях тринадесетсантиметровата дълбока рана между лакътя и китката. Моментално избликна още кръв и скри очертанията на раната. Започна да капе от ръката ми и направи локвичка на скалната издатина.

Устата ми се изпълни с горчилка.

„Направи нещо“ — казах си. Не можех да седя тук, докато кръвта ми изтече.

Раницата се люлееше над главата ми. Протегнах здравата си ръка, но не можах да я достигна. Като стисках зъби от болка, събрах сили да се изправя.

„Аптечката за първа помощ е в раницата“ — помислих си.

Краката ми се подкосиха. Щях да падна в пропастта, но се улових за някаква вдлъбнатина. Усетих, че се потя, въпреки студената мъгла над потока. Хванах се за по-висока вдлъбнатина и се изправих несигурно на крака, треперейки от шока. Пред очите ми се завъртя рояк от черни точици. Когато зрението ми се проясни, погледнах нагоре към раницата. С отчаяние открих, че изглеждаше все така високо. Ранената ми лява ръка висеше безпомощно. Протегнах дясната. „Една педя — помислих си аз. — Не ми достига само една педя.“

Притиснах гърди към скалата, повдигнах се на пръсти, премигнах от нова пулсираща болка в бедрата и ребрата, протегнах ръка колкото се може по-нависоко и издишах триумфално, понеже докоснах презрамката на раницата.

Полепналата по шушляка влага я беше направила хлъзгава. Изпуснах презрамката, но незабавно посегнах отново към нея, изправих се максимално на пръсти и този път я сграбчих с всичка сила. Задърпах раницата настрани към пропастта, като се опитвах да я освободя от здравия клон, на който се бе закачила. Дръпнах веднъж, два пъти и внезапно изгубих равновесие, освобождавайки раницата.

Докато падах, се извъртях на една страна, за да се приземя върху скалната издатина. Изкрещях, понеже се проснах върху ранената си ръка, но реших да не обръщам внимание на болката. Трябваше да се съсредоточа изцяло върху здравата си ръка, която стърчеше, стиснала дръжката на раницата, извън издатината.

Преобърнах се внимателно по гръб и поставих раницата върху гърдите си. Изкушавах се да си отдъхна, но кръвта отново бе шурнала от раната. Почувствах, че ми се гади, отворих раницата, бръкнах покрай анорака и дъждобрана, избутах настрана пакетите със суха храна и напипах пластмасовото куфарче на походната аптечка.

Отворих го несръчно и се ужасих, защото вътре имаше само бинтове, петсантиметрови квадратни тампони, ножица, антисептичен памук, антибиотичен крем и пластмасово шишенце с тиленол. Нито едно от тези неща нямаше да спре кървенето.

„Турникет — помислих си. — Ще използвам колана си. Ще го стегна около ръката си и…“