Дейвид Морел - Изгубеният брат

Но когато разкопчах колана, си спомних, че някъде бях чел, че турникетите са опасни, защото кръвта може да се съсири и раната да гангреняса, ако турникетът не се разхлабва през равни интервали от време.

„Каква е разликата? Преди да съм умрял от гангрена, ще умра от загуба на кръв.“

Превръзка, която да оказва натиск върху раната. В онзи текст за турникетите пишеше, че това е най-безопасния начин да се спре кръвотечението. Нещо, което да оказва натиск върху раната, без да спира напълно изтичането на кръв. Но откъде щях да намеря подобно нещо?

Кървенето се увеличи.

Сигурно защото бях замаян, ми бе необходимо много повече време, за да си сетя, че в раницата може да има още нещо. По време на една командировка в Париж Кейт си беше навехнала глезена и бе куцукала болезнено от аптека на аптека, опитвайки се да намери еластичен бинт — той бе по-плътен и осигуряваше по-голяма стабилност на изкълченото място. Оттогава, където и да пътуваше, тя неизменно носеше еластичен бинт със себе си и винаги слагаше такъв и в моя багаж.

Все по-замаян, започнах да претърсвам раницата с дясната си ръка. „Къде ли е?“ — питах се разтревожено. Не можех да допусна мисълта, че Кейт е пропуснала да го сложи.

По дяволите, този път бе забравила.

Обзет от отчаяние, вече се канех да се откажа от търсенето, когато напипах малък вързоп в страничния джоб на раницата. Полагайки усилие да не загубя съзнание, дръпнах ципа и едва не се разплаках, когато открих вътре руло еластичен бинт.

Като боравех несръчно с една ръка и от време на време използвах зъбите си, за да отварям разни пакети, почистих раната с антисептичен памук, намазах я с антибиотичен мехлем и натиснах отгоре й няколко тампона. Те подгизнаха от кръв. Без да се бавя, започнах да увивам еластичния бинт около лявата си предмишница. Стараех се превръзката да е стегната и навивах пласт след пласт, а кръвта ми ги обагряше незабавно.

Навих около ръката си още няколко ката, като пристягах повече, разтревожен от мисълта, че бинтът свършва. Молех се този път кръвотечението да спре. Още два пласта. Още един. Закрепих края с двете безопасни игли, които вървяха в комплект с бинта. После се взрях разтреперан в превръзката, за да видя дали кръвта ще се просмуче през многобройните пластове. За момент ме обзе страх, че светлокафявият бинт, върху който изби малко розово петно, ще почервенее. Задържах дъха си, но петното не се разрасна.

Кварцът в часовника ми явно се беше натрошил, защото стрелките бяха спрели на два часа и десет минути. Нямах представа от колко време се намирах на издатината, но когато бях вдигнал за първи път очи към скалната тераса, бях забелязал, че слънцето се намираше доста по-назапад от мястото, където очаквах да се е преместило по време на краткото ми падане. Очевидно бях лежал в безсъзнание по-дълго, отколкото предполагах.

Погледнах нагоре, но пак не видях Пити и Джейсън. „Дай им време“ — казах си.

Проблемът бе, че ако не напуснех скоро тази издатина, щях да си имам още по-големи неприятности.

Не бях опитен планинар — определено го бях доказал. Но човек не можеше да живее в планински щат като Колорадо, без да е чел във вестниците или гледал по телевизионните новини за опасностите от хипотермията 7 7 Спадане на телесната температура под нормалната от прекомерно охлаждане при някои заболявания — Б.пр. . Туристи отиват на поход в планината, облечени само с шорти и тениски. Внезапно разразила се буря ги измокря до кости. Ако времето се застуди и туристите се намират на повече от три часа път от място, където могат да получат топли дрехи и горещи напитки, които да повишат бързо спадащата им телесна температура, те се простудяват и умират.

Лежах върху влажната и студена скална издатина и целият треперех. Ръцете и краката ми бяха започнали да се вкочаняват. „Ако не се махна скоро оттук — помислих си аз, — спирането на кръвотечението ще е без значение. Хипотермията ще ме убие.“

Опитах се да си представя как бих могъл да се изкача по почти отвесния склон на урвата до по-горната издатина и оттам по сипея до скалната тераса. Знаех, че не мога да разчитам на ранената си ръка. Единственият друг начин да напусна издатината беше…

Погледнах надолу, за да преценя дали е възможно да се спусна до дъното на урвата, където течеше потокът. Склонът беше стръмен и осеян със скални тераси, най-близката от които се намираше на метър и половина под моята, а следващата — два пъти по-далеч. Не исках да мисля за препятствията, които ме очакваха по-надолу.