Дейвид Морел - Мисията „Нощ и мъгла“

— Имате предвид изнежените им пръсти ли? — размишляваше на глас Сол.

— Значи забелязахте? А защо не споменахте за това на капитана? — повдигна изненадано вежди Миша.

— Исках да разбера дали е добър професионалист, преди да реша доколко мога да му се доверя.

— Той е много опитен — каза Миша. — Прояви достатъчно благоразумие, като сподели само с мен подозренията си, преди да реша какво да предприема.

— Предлагам да престанем да си говорим с недомлъвки. Ясно е, че нападателите не бяха типични партизани. Да оставим настрана това, че по оръжията им имаше следи от заводска грес, че дрехите им бяха старички, но обувките им — съвсем нови. Човек би помислил, че наскоро са се преекипирали. Но видяхте ли ноктите им? Бяха си поначернили малко ръцете, но за беда мръсотията не беше проникнала отдолу. Ама че глупава самонадеяност. Да не би да са си въобразявали, че никой от тях не може да бъде убит? И че добре поддържаните им нокти няма да ни направят впечатление? Това не бяха терористи. Това бяха професионални убийци, докарани специално отнякъде. Избрани са за тази задача, защото са араби. Но не пустинята е обичайното им място на действие, а Атина, Рим, Париж или Лондон.

Миша кимна в знак на съгласие.

— Вече три години, откакто сте тук, а професионалните ви навици не са притъпени.

— Освен това е ясно, че атаката не е била насочена към цялото село — Сол посочи с ръка останките от дома си. — Най-много пострада нашата къща. Главната им цел сме били ние.

Ерика мина зад Миша и постави ръка на рамото му.

— Но защо все пак дойде, стари приятелю?

Миша тъжно я погледна.

— Кажи ми, какво има?

— Ерика, баща ти е изчезнал.

Равновесието на неусетно изнизалите се три години бе внезапно нарушено. Чувството за безметежно съществуване бе безвъзвратно отминало. То бе заменено отново с напрегнатото ежедневие на предишния му начин на живот, което означаваше да бъде винаги нащрек, с изопнати нерви, изпълнен с подозрителност. Бягството от света се оказа невъзможно. Дори и тук не можа да намери търсеното спокойствие. Онова, от което се стремеше с всички сили да избяга, се върна с неподозирана настойчивост.

През нощта Сол и Ерика разговаряха, седнали край огъня пред развалините на своя дом. Кристофър спеше у съседите, а Миша в колата си.

— Ако целта на нападателите сме били ние — подхвана Сол, — а не се съмнявам, че е точно така, в най-скоро време можем да очакваме нови гости.

Ерика упорито разбутваше огъня с пръчка.

— Няма да е честно от наша страна да оставаме в селото и да излагаме жителите му на опасност — допълни Сол.

— И какво да направим според теб? Да поставим табела с надпис: „Хората, които искате да премахнете, не живеят вече тук.“

В очите й се отразяваха отблясъците от огъня.

— И сами ще разберат, че сме заминали — по същия начин, по който са узнали, че сме тук.

— Но какво искат от нас?

— Три години са твърде много време, не виждам причина да се захващат отново с нас — поклати с недоумение глава Сол. — Освен това се разбрах с бившите си шефове от ЦРУ да не ме закачат, ако се покрия някъде.

— Нали точно това направихме — горчиво каза тя — дойдохме на края на света.

— Затова мисля, че нападението няма нищо общо с миналото.

— Значи причината е някъде другаде.

— И още не знаем каква е.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

Подтекстът на въпроса не беше много ясен, но той се досети какво имаше предвид Ерика.

— Изчезването на баща ти ли?

— Да, вчера.

— А днес — нападението?

— Лошите новини никога не идват сами, но все пак…

— Не, не вярвам да е съвпадение. Не можем да пренебрегнем очевидните факти. Не бива да оставаме слепи пред нещо, което само ти се набива в очите.

— Тогава да не оставаме.

— Но ти знаеш какво означава това.

Тя започна още по-усърдно да разбутва огъня.

— Още една причина да напуснем дома си. По-скоро онова, което е останало от него.

— Как да не побеснее човек от яд? — Сол си мислеше за напоителните канали, в които бе вложил толкова труд, като ги построи и разшири.

— Е, добре. Щом толкова лесно можем да се откажем от всичко това, значи не си е заслужавало да го имаме.

— Но нямаме никакъв шанс срещу преследвачите си, които и да са те, ако не вземем инициативата в свои ръце.

— Що се отнася до баща ми, нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Идването ни тук, в това изолирано от света място, означаваше, че няма да мога да го виждам, а това ми струваше твърде много.