Дейвид Морел: Мисията „Нощ и мъгла“

— Точно това ме безпокои и мен — отвърна му Сол.

Към залез слънце Сол чу двигател на кола и видя да пристига прашна лимузина. Беше се разположил със семейството си до останките на онова, което до неотдавна бе негов дом, край огъня, който беше запалил с треските от изпочупените мебели. Вечеряха суха пилешка супа с фиде. Ерика даваше от нея и на Кристофър.

Сол вдигна поглед и видя, че на пътя изскочиха войници и махнаха на шофьора да спре, преди да е влязъл в селото. Колата беше твърде далеч, предното й стъкло толкова замърсено, че той не успя да види кой седи зад волана. Войниците размениха няколко думи с шофьора, провериха му документите и посочиха към къщата на Сол. Колата потегли.

— Знаеш ли чия е? — запита той Ерика.

— Не, а ти? — тя погледна към пътя и поклати глава.

— Става доста населено тук.

Колата спря на около шест метра от тях. Хората от селото подозрително наблюдаваха през отворените си врати. Шофьорът изключи двигателя, който изхриптя. От нея слезе някакъв мъж. Той беше висок, слаб, раменете му бяха леко приведени. Костюмът му бе доста измачкан, най-горното копче на ризата му бе разкопчано, а възелът на вратовръзката му разхлабен. Беше с мустаци и късо подстригана коса. Сол прецени, че пристигналият наближава четиридесетте. Реши, че е слаб поради ускорена обмяна на веществата, бързо изгаряща калориите, които приема с храната, въпреки че вероятно работеше зад някое бюро, за което говореха приведените му рамене.

Мъжът се приближи, като се усмихваше. Сол не го бе виждал никога преди това, но благоразположението, което се четеше в погледа на новопристигналия, означаваше, че онзи го познава.

Сол веднага разбра грешката си. „Той не се усмихва на мен, а на Ерика“. В очите й личеше същата радост, както и в тези на непознатия. Тя се усмихна лъчезарно и със силно вълнение в гласа прошепна:

— Миша!

— Ерика.

Тя се спусна към него и го прегърна.

— Миша! — извика зарадвана тя отново.

Когато чу името, Сол се успокои. Ако правилно се досещаше, това би трябвало да бъде Миша Плец. Никога преди това не се бяха срещали, но Сол му бе много признателен за помощта, която бе оказал на него и на Крис преди три години по молба на Ерика.

Той почтително изчака Ерика да пусне Миша от прегръдките си. След това се приближи, като държеше Кристофър в лявата си ръка, а дясната протегна към пристигналия.

— Добре дошли. Гладен ли сте? Искате ли супа?

Миша силно стисна ръката му.

— Не, благодаря. Изядох две консерви в колата и сега имам киселини.

— Често съм се питал как изглеждате.

— Както и аз. Моите съболезнования за брат ви.

Болезнена тръпка премина през тялото на Сол.

— Миша, а защо не си във Вашингтон? — запита Ерика.

— Преди две години ме преместиха в Тел Авив. Честно да си призная, аз помолих за това. Изпитвах носталгия по родината, по родителите си. Преместването ми бе свързано и с повишение. Не мога да се оплача от нищо.

— А с какво поръчение си тук? — попита го тя.

— Как си, момче? — Миша хвана ръката на Кристофър, който се засмя.

Това, че той избегна въпроса на Ерика, накара Сол да застане нащрек.

— Какво сладко момченце — каза Миша, като разглеждаше руините от къщата зад слабия огън. — Реконструирате ли я?

— Днес ни бяха на гости специалистите по вътрешно обзавеждане — отговори в същия шеговит стил тя.

— Чух за това.

— Не ни се понрави как работят, затова се наложи да ги премахнем.

— И това знам.

— Затова ли сте тук? — запита го Сол.

— Може би не е зле да хапна малко супа, все пак — погледна го Миша.

Всички се разположиха край огъня. Слънцето бе почти залязло и в пустинята започваше да става студено.

Миша хапна само няколко лъжици супа и заразказва на Ерика:

— Още когато бях в Ню Йорк разбрах, че си дошла тук. А като се преместих в Тел Авив, продължих отблизо да следя как се развиват нещата при теб.

— Значи вие сте информационният източник на капитана — каза Сол, като посочи към офицера, който стоеше на пост в покрайнините на селото и разговаряше с един войник.

— Мислех, че няма да е зле, ако му съобщя, че може да разчита и на двама ви. Казах му, да не ви безпокои, но ако вие го потърсите по някакъв повод, да обърне внимание на онова, което ще му кажете. Това не е опит за намеса във вашите работи.

Сол напрегнато го наблюдаваше.

— След случилото се тук днес — каза Миша — бе напълно естествено той да ме потърси, особено като се вземат предвид някои твърде странни обстоятелства. Не само безсмислието да се напада село във вътрешността, далеч от границата, без всякакво стратегическо или географско значение.