Дейвид Морел - Мисията „Нощ и мъгла“

— Къде са санитарите? Свързочниците предадоха ли сигнал за тревога в базата в Беершеба?

Едва когато бяха взети необходимите в такива случаи мерки и спазени всички процедури, Сол си позволи да помисли за семейството си. И отново осъзна, че бе обречен. Съдбата бе пожелала да се върне към предишния си начин на живот. През цялото време бе действал съвсем точно, според придобитите по време на дългогодишното си обучение навици. Но от човешка гледна точка тази правилна реакция изглеждаше абсолютно нелогична, защото влизаше в противоречие с личните му желания и задължения.

Главен прицел на нападателите, където бяха хвърлени двете гранати, бе неговата къща. Хората и учениците му го заобиколиха със съчувствие и уважение, изразявайки възхищение от неговото себеотрицание. Сол най-после можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Тръгна към разрушената къща, където вероятно бяха потърсили подслон съпругата и детето му. Дясната стена бе отнесена. Покривът от тази страна се бе срутил.

Спомни си, че когато избухна първата граната, бе дочул женски писък. Изпълнен с лошо предчувствие, той надникна през зейналата на мястото на прозореца широка дупка. Завесите бяха обгорели и разкъсани. Вляво съзря парчета от дървеното камионче, което бе направил на сина си. До тях бяха пръснати изпочупени чинии, паднали заедно с рафта. Отломките от кухненската маса почти ги покриваха. Миришеше на изгоряло дърво, прегорен плат и разтопена пластмаса. Покривът се бе срутил точно в центъра на кухнята.

Поиска да бутне вратата, но тя направо се извади с пантите. Преглътна болезнено и влезе вътре. Движеше се бавно, от страх да не настъпи изкълчен крайник или — направо изтръпваше от тази мисъл — парчета от телата на любимите си. Започна да разчиства, като захвърли настрани парче ламарина, дървена греда, стъпи върху трески от стол, но никъде не видя кръв и сърцето му заби ускорено, изпълнено с надежда.

През зейналата дупка на вратата заизхвърля отломки от покрива. Продължи да разчиства, но не откри следи от кръв. С усилие отмести онази част от покрива, която се бе наклонила, за да разгледа и останалата площ от кухнята, която дотогава оставаше скрита.

Напрегнато се взираше, но не видя никакви тела. Докато се опитваше да отмести капака на скривалището, което се намираше под кухнята, нарани ноктите си. С кървящи пръсти на ръцете повдигна капака, облегна го на стената и впери поглед в тъмното пространство, което се откри под него.

— Ерика!

Гласът му отекна в ямата, но отговор не последва.

— Ерика! Аз съм, Сол!

Без да изчака отговор, той се спусна долу. Обувките му докоснаха земята метър и половина под кухненския под. „Свършено е“ — мислеше си той. С усилие се взираше в мрака. За миг си каза, че може би греши, след това внезапно се досети, че онова, което извика, не беше достатъчно ясен сигнал за Ерика. Врагът би могъл да имитира гласа му. В тази тъмница долу номерът можеше да мине.

— Бебчо Рут и рози.

— Скъпи, крайно време беше да кажеш това. Тъкмо почвах да се тревожа. Чудех се дали наистина си ти или да стрелям — се чу успокояващият, дълбоко чувствен глас на Ерика, идващ от дъното на стаята. — Вярвам, че си им дал да разберат и си ги пратил при дяволите в ада!

— Откога евреите вярват в дяволи и ад — не се стърпя да каже Сол и се засмя.

— В определени случаи е много приятно да си го представиш. Искрено се надявам, че проклетниците ще се пържат в ада за това, че нападнаха селото, нашия дом.

— Тате — обади се синът му в мрака.

— Аз съм, синко. Няма от какво да се боиш повече. Но, Ерика, що за изрази използваш пред детето!

— Още нищо не си чул. Бързо ми кажи защо се забави толкова или изобщо няма да успея да контролирам езика си.

Сол се мъчеше да отгатне по нотките в гласа й дали се шегува.

— Стрелбата престана отдавна — каза тя. — Защо се забави толкова? Отби се да пийнеш някъде ли?

Сега вече Сол бе сигурен, че Ерика се шегува, защото тя много добре знаеше, че Елиът го бе заставил да се откаже от алкохола. Въздъхна с облекчение, не само от радост, че тя и детето бяха живи, но и защото Ерика не му се сърдеше, че е предпочел първо обществения си дълг. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

Чуха се стъпки. Ерика и синът му се заизмъкваха от другия край на тунела под земята.

— Сол? — с тревога в гласа произнесе Ерика, съвсем близо до него.

— Тате?

— Добре съм, синко. Аз само…

— Какво има, Сол? Нещо не е наред ли? — прегърна го силно Ерика.