Дейвид Морел - Мисията „Нощ и мъгла“

Можеше да има и друго обяснение, но то едва ли бе по-утешително. Някой друг би могъл да плати сметката в пансиона по същото време. За да засили чувството, че са жертви на организиран терор. „В такъв случай“ — мислеше Пендълтън — „логично е да се предположи, че следващият… ще съм аз“.

Професионалните навици надделяха над чувствата. Извади пистолета на баща си от чекмеджето, провери дали е зареден, след което отиде в стаята си и взе още един пистолет. Отново огледа къщата, този път по-обстойно, като надникна във всяко кътче. Вече не търсеше баща си, а някой външен натрапник.

Телефонът иззвъня. Той се спусна към него и вдигна слушалката със слабата надежда, че може да е баща му. Отсреща затвориха.

Мускулите му се изопнаха. „Грешен номер? Или врагът иска да разбере дали съм си вкъщи?“

Трябваше да се подготви за най-лошото. Бързо съблече спортния си костюм и си сложи топли вълнени дрехи. Дърветата хвърляха сенки в здрача. Ниско приведен излезе от къщата и отиде до една висока скала наблизо откъдето можеше да наблюдава сградата.

Включи се автоматичното осветление, телефонът отново иззвъня; едва се чуваше. След втория сигнал спря. Преди да излезе, той включи телефонния секретар, който щеше да отговори на отсрещната страна да остави съобщение. Ужасно му се искаше да разбере дали не е баща му, но не можеше да рискува да се върне в къщата, за да прослуша записа. Беше предвидил такъв вариант и взе със себе си безжичния телефон, като го изключи да не звъни, за да не разкрие местоположението му на скалата. Включи го и ясно чу отговора на телефонния секретар. Но както и преди, някой затвори.

В двора влезе полицейска кола — вероятно във връзка с пожара в магазина — макар че не приличаше много на такава. Полицейският служител почука на вратата и се опита да я отвори, но Пендълтън я бе заключил. Той заобиколи и отиде до задната врата, почука и отново се опита да влезе, но като не успя, се качи на колата и потегли. Никой друг не се приближи.

Баща му беше изчезнал! Също както бащите на останалите. Но за разлика от тях, Пендълтън младши не бе само представител на следващото поколение, не беше аматьор. Ледената висулка го бе обучил за свой заместник.

„Един ден врагът ще се върне“ — бе го предупредил той.

Да, точно така се случи. И отвлече баща му.

„Значи сега е мой ред!“ — Пендълтън вътрешно изкрещя.

Той бе отказал да се замеси в работата, която му предлагаха синовете на останалите членове на групата, за да не навреди на баща си. Но вече нямаше кого да пази. „Ще се заема с това! Но не по «поръчка»! Това е личен проблем! Ако до утре баща ми не си е у дома, ще ви дам да разберете, копелета такива, макар и след четиридесет години!“

„Ще отмъстя за Ледената висулка!“

„И за себе си!“

Северно от Беершеба, Израел.

Изневиделица се чуха изстрели. Сол захвърли на земята лопатата, грабна оръжието си и изскочи от канала, който копаеше. Беше започнал работа от сутринта и се потеше под ярките лъчи на слънцето. Удължаваше напоителния канал, който беше построил още първата година, откакто се установи в селото. Това беше преди три години. По това време жена му Ерика беше бременна. И двамата изгаряха от желание да избягат от бъркотията в този свят, да открият спокойно място, където нищо няма да им напомня безсмислието на предишната им професия. Те, разбира се, съзнаваха, че никога няма да могат да се изолират напълно, но поне можеха да живеят с тази илюзия. Бяха създали дом тук, накрай света, където не се чувстваше дори конфликтът между араби и евреи — за себе си и бебето, Кристофър Елиът Бернщайн-Гризман, което се роди скоро след като се заселиха.

Хората от селището се чудеха що за име е това — хем християнско, хем еврейско, пък и с това тире накрая.

Бернщайн беше фамилията на бащата на Ерика, а Гризман — на Сол. Кристофър се казваше ирландецът-католик, с когото бяха израснали заедно в едно сиропиталище във Филаделфия. Елиът беше човекът, който ги осинови. Той имаше тъжни очи, пепеляво лице и винаги носеше черен костюм с червена роза на ревера. Благодарение на него Крис и Сол се сприятелиха. Той беше единственият човек на света, който се бе държал топло и ласкаво с тях, но по-късно ги бе завербувал за разузнаването и по-точно ги бе направил наемни убийци. Накрая се бе превърнал в техен враг. Крис бе намерил смъртта си, а Сол бе убил Елиът.

Горчивината от случилото се, която все още измъчваше Сол — мъката, отвращението, съжалението — това бяха мотивите, поради които пожела да се оттегли от света. Любовта към Крис, който не му беше кръвен брат, а също и към Елиът, въпреки всичко, което бе сторил, го подтикнаха да кръсти бебето на двамата мъже, изиграли най-важна роля в живота му. Ерика го бе разбрала и се бе съгласила. Чудесната, благородна Ерика. Грациозна като олимпийска атлетка. Красива като манекен — висока, спретната и елегантна, с високи скули и дълга черна коса. Но разочарована като самия него.