Дейвид Морел - Мисията „Нощ и мъгла“

Почувства такова отчаяние, че й се прииска да вдигне юмруци към небето и да закрещи от безсилие. Бе дошла чак от Ню Йорк, за да се окаже, че е била път напразно. Все пак трябваше да помисли за себе си и да се скрие от слънцето. Желанието да освежи пресъхналите си устни с глътка вода от манерката бе непреодолимо, но вместо това тя влезе в пещерата с насочен пистолет — висока, грациозна, със зелени очи и кестенява коса, чувствена, около тридесетгодишна жена, с широкопола шапка, риза и панталони цвят каки, високи обувки и раница.

Замириса й на кисело, като на въглероден двуокис. Почувства и друга миризма — на мъжко животно, откъдето заключи, че пещерата до неотдавна е служила за бърлога. Бе застанала точно на входа, закривайки достъпа на слънчевите лъчи, и се взираше в мрака. Не можеше да се каже, че вътре бе хладно, но все пак не бе и така горещо, както навън под адското слънце. Държеше пистолета си в ръка и сдържаше дишането си, като се напрягаше да чуе някакъв звук.

— Дру? — гласът й беше напрегнат, развълнуван. Ако той е вътре, би трябвало да й се обади. Освен ако не се бе скрил като гущера, ако я бе забелязал да се приближава. Тогава търсенето й би било напразно, а надеждата, че той ще я посрещне сърдечно — мъчителна самоизмама.

Ехото от гласа й замлъкна. Тя започна да се ослушва, затаила дъх. Нещо й подсказваше — вероятно интуицията, че в пещерата има някой. Тя чу — по-скоро си внуши, че чува прошумяването на дреха, слаба въздишка и търкане на тяло върху камъните. Почти недоловимите звуци идваха от дъното на пещерата. Приклекна и се дръпна вдясно, за да освободи входа. Ослепителните слънчеви лъчи проникнаха вътре.

Очите й привикнаха към мрака, а освен това светлината, нахлуваща през входа, й помогна да забележи износените сандали върху мръсните напукани стъпала на мъж, подпрян на стената. Смачканата роба бе вдигната над кльощавите колена. Ръцете, отпуснати върху бедрата, бяха като на скелет.

— О, мили боже! — ехото усили мъчително прошепнатите думи. — Дру! — изрече тя малко по-силно.

Спусна се към него и го задърпа към слънцето, шокирана от дългата коса и брадата, стигащи до кръста му, от изпитото му, обезобразено лице.

— О, боже, Дру!

Той я разглеждаше през полузатворените си очи, без да може да повдигне клепачите си. Напуканите му устни се размърдаха.

Арлийн побърза да свали манерката от кръста си и развъртя капачката.

— Не се опитвай да говориш!

Но той направи още едно усилие. Чу се едва доловимо хриптене. То й заприлича на звука от стъпки върху напукана суха кал.

— Ар… — той направи отчаян опит да довърши — Ар… лийн?

Интонацията издаваше изненадата му. Не можеше да повярва на очите си. Но тя почувства и още нещо в гласа му — страхопочитание, също като човек, който има видения.

— Това съм аз. Тук съм, Дру. Съвсем истинска. Само престани да се опитваш да говориш.

Тя долепи манерката до напуканите му устни, като изсипа само няколко капки от течността, която попи като в гъба. Хвана го за китката и се опита да напипа пулса му, който бе толкова слаб, че едва се долавяше. Прокара ръце по тялото му, изненадана колко много бе отслабнал.

— Най-после постигна това, което искаше — каза тя. — Разгони си фамилията, нали? Ако не беше в такова окаяно състояние — тя изля още няколко капки вода между полуотворените му устни — би трябвало да ти се скарам и изобщо да не ми е жал за теб.

За нейна изненада очите му се поотвориха и в тях проблесна…

„Какво беше това? Прилив на добро настроение? Или любов?“

Той пое въздух, сякаш се опитваше да…

— О! И ще се смееш? Заслужаваш да те цапна с манерката по главата.

Той все пак упорито издаде някакъв звук, подобен на „Ха-ха“, но тя, естествено, не изпълни заплахата си. Само изсипа още няколко капки в устата му, защото знаеше, че не трябва да прекалява. Все пак желанието му да се разсмее бе някакъв признак на живот, който я успокои малко. Беше пристигнала съвсем навреме. Духът му още не бе пречупен. Дру щеше да се оправи.

След малко му даде още една глътка, но се поколеба и спря. Въпреки горещината, една мрачна мисъл я накара да потръпне. Водата в манерката нямаше да стигне, за да могат да се измъкнат оттук.

Езикът й беше залепнал за небцето. Трябваше да пийне и тя. Топлата вода нагарчаше. Въпреки това тя преглътна, почувства се по-добре и отпи още, а след това даде и на Дру.

Пулсът му постепенно започваше да се нормализира. Задиша по-леко и по-дълбоко.

— Не направих добре сметка… — чу се немощно хриптене. Дру направи гримаса като виновно дете.