Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Готов съм — каза Бюканън.

Тя потопи дървена лъжица в глинена купичка, опита гъстата супа, за да се увери, че не е твърде гореща и я поднесе към устата му.

— Вкусно.

— Заслугата не е моя. Не съм я правила аз. Една жена носи храната. Показва ми с жестове какво да правя за теб.

— А лечителят?

— Той идва два пъти на ден, за да ти даде по лъжица гъст, сладък сироп. Може би това е причината да не получиш инфекция. Иска ми се да разбирах техния език. Опитах да използвам малкото испански, който знам, но те изглежда не го разбират. Общуваме с езика на знаците.

— Защо си правят целия този труд? — учудено попита Бюканън. — Защо ни оставиха живи?

— Не знам — каза Холи. — Отнасят се с теб, сякаш си някакъв герой. Не разбирам.

— Сигурно има някаква връзка с играта — каза Бюканън. — С борбата срещу Реймънд. С това, че несъмнено сме врагове на Дръмонд. Решили са, че сме на тяхна страна — Бюканън се замисли. — Аз загубих играта и въпреки това… Възможно е в миналото маите да са изпитвали такова съжаление към победения, че са започвали да се грижат за него.

— Че защо да го съжаляват?

— Защото победителят е бил принасян в жертва на боговете и е отивал при тях.

— Реймънд не е отишъл при боговете.

— Не. Нито пък Дръмонд. Той е в ада, където заслужава да бъде — каза Бюканън. — Напомня ми за полковника.

— Полковника?

Бюканън се поколеба.

— Това, което се случи на нефтеното находище, е твое. Пиши за него. Просто не споменавай за мен. Но това, което сега ще ти кажа, трябва да си остане между нас.

— Нима все още не си разбрал, че можеш да ми имаш доверие?

Бюканън отново се поколеба, но после се реши.

— Може би доверието е част от това да бъдеш човешко същество. Аз определено ти се доверих тогава, на игрището. Ти звучеше убедително, но все пак аз вярвах, че играеш, когато каза, че си останала с мен единствено заради статията.

— Аз също ти имах доверие, дори когато каза на Дръмонд, че не ти пука дали ще умра. Просто вярвах, че играеш и следвах репликите ти, въпреки че не знаех докъде ще ни доведе това. Какво се надяваше да постигнеш?

— Реймънд успя да прозре част от замисъла. Исках така да ги объркам, че да ни държат живи, докато разберат кой от двама ни казва истината. В края на краищата те неминуемо щяха да се изкушат да се обадят на онези номера, които им казахме, а системата за автоматично проследяване на разговорите щеше да доведе ударната група на полковника насам. Ако имахме късмет, все още щяхме да сме живи.

— Рисковано.

— Разбира се. В подобна ситуация човек не може да прави дългосрочни планове. Но от нас двамата със сигурност излезе добър екип.

— Е, имах добър учител — каза Холи.

— Бях започнал да ти разказвам за моя командващ офицер. Полковникът и Дръмонд много си приличат. Полковникът има цел и не го интересува нищо друго освен нейното постигане.

— Но това е обикновена военна дисциплина.

— Не. Военните имат етика. Политиците нямат. Тъкмо политиците поставят на военните неморални цели. Но понякога се появява някой военен като полковника и… — Бюканън започна да губи сили. Крепеше го единствено гневът му. — Започвам да си мисля, че точно полковникът е заповядал Джак и Синди Дойл да бъдат убити. И Бейли. Заради снимките, които ти направи, където сме двамата с полковника. Защото се е уплашил, че ще го разобличат като ръководител на „Скоч и сода“ и с кариерата му ще бъде свършено. Освен това мисля, че той е организирал нападението над мен в Ню Орлиънс. За да няма кого да разпитваш. Така статията ти щеше да умре заедно с мен. Той се обърна срещу един от подчинените си, за да се предпази. Може би получава комисионни от сделките с наркотици, които „Скоч и сода“ сключва в Латинска Америка. Кой, по дяволите, би могъл да знае? Но един ден аз ще разбера. И един ден полковникът ще трябва да ми даде обяснение.

— Ами Хуана?

— След смъртта на Дръмонд няма да има кой да плаща на хората му и те ще престанат да я търсят. Като знам колко умело се е научила да променя външността си, съмнявам се дали някога ще мога да я открия.

— Но ще продължиш ли да се опитваш?

— Искаш да кажеш, дали все още държа на нея?

Холи кимна.

— Да — отговори Бюканън.

Холи наведе очи.

— Но не така, както държа на теб — каза Бюканън.

Холи го погледна.

— Тя е приятел, който се нуждаеше от помощ, а твърде дълго в живота си не можех да помагам на приятелите си, които познавах по време на многобройните си фалшиви самоличности. Трябва да разбера, че не я грози никаква опасност. Предполагам, че след като научи, че Дръмонд и Делгадо са мъртви, постепенно ще излезе от скривалището си. С нетърпение очаквам да я видя отново — Бюканън погали ръката й. — Но, кълна се, тя не ти е съперница.