Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

Тогава Плъха се приближи до мен и ме издърпа от огневата линия.

— Изи, трябва да изчезваме оттук, авер! Няма защо да си даваме живота заради тази война на белите!

— Но аз се бия за свободата! — изревах му в отговор.

— Те няма да се освободят, Изи. Спечелиш ли тази война и ще те върнат обратно в плантацията още преди да е дошъл Деня на труда.

Повярвах му в мига, но точно преди да побягна бомба улучи кораба и ние започнахме да потъваме. Изхвърчах от палубата и се озовах в ледените води. Водата нахлу в устата и носа ми и аз се опитах да закрещя, но вече бях под водата. Давейки се.

Дойдох на себе си целият прогизнал от водата, която Примо бе излял с кофата върху мен. Очите и шията ми бяха целите облени.

— Какво е станало, амиго? Да не си бил с приятелите си?

— Какви приятели? — попитах подозрително. В момента ми изглеждаше, че Примо бе човекът, завлякъл ме в този капан.

— Джопи и белият мъж в белия костюм.

— Белият мъж? — Примо ми помогна да седна на земята. Намирах се на двора точно до вратата на малката ни къщичка. Главата ми започна да се прояснява.

— Да. Наред ли си, Изи?

— Какво стана с белия човек? Кога пристигнаха двамата с Джопи?

— Преди около два, три часа.

— Два, три часа?

— Да. Джопи ме попита къде сте и когато му казах, той закара колата зад къщата. Малко след това си тръгнаха.

— Момичето с тях ли отиде?

— Не видях никакво момиче.

Успях да се изправя и отидох зад къщата, но и там я нямаше; Примо ме следваше като кученце.

Нямаше я.

— Да не си се бил с тях?

Заобиколих отпред, но и там я нямаше.

— Хич даже. Мога ли да ползвам телефона ти, авер?

— Да, разбира се. Вътре е.

Обадих се на сестрата на Дюпре, но тя ми каза, че Плъха излязъл рано сутринта. Без Плъха не знаех какво да правя. Така че се качих в колата си и потеглих към Уотс.

Тази нощ беше съвършено черна, без луна, с гъсти облаци, които закриваха звездите. На всяко кръстовище имаше улична лампа, която сияеше в мрака, без да осветява нищо.

— Бий й шута на цялата работа, Изи.

Не казах нищо.

— Трябва да откриеш това момиче, авер. Трябва да разплетеш цялата мръсотия.

— Да ти го начукам!

— Ами, Изи. Това няма да те направи смел. Смелият човек ще намери онзи бял мъж и приятелката ти. Смелият човек не се оставя така да го подритват насам-натам.

— И какво мога да направя?

— Имаш пистолет, нали? Да не мислиш, че онези хора са по-силни от куршумите?

— Те са и двамата въоръжени.

— Трябва само да внимаваш да не видят като се промъкваш към тях. Също като през войната, авер. Само през нощта.

— Но как въобще ще успя да ги открия, че да прокрадна после до тях? Какво искаш да направя? Да търся в телефонния указател?

— Знаеш къде живее Джопи, нали? Иди и огледай. И ако го няма там, значи е при Олбрайт.

Къщата на Джопи беше тъмна, а барът му беше заключен отвътре. Дежурният пазач в сградата, където се помещаваше Олбрайт, дебел, с месесто лице мъж, каза, че Олбрайт се бил преместил на друго място.

Така че реших да проверя по телефона във всяко градче северно от Санта Моника. Извадих късмет и открих ДеУит Олбрайт още при първия път. Живееше на Маршрутно шосе 9, във възвишенията на Малибу.

Влязох в Малибу през Санта Моника и открих Маршрутно шосе 9. Представляваше покрит с чакъл черен път. На него открих три пощенски кутии, на които пишеше Милър, Корн, Олбрайт. Подминах първите две къщи и карах четвърт час докато стигна до табелата с името на Олбрайт. Беше достатъчно отдалечена, така че който и да е предсмъртен вик щеше да остане нечут от никого.

Беше проста къща от рода на ранчото, неголяма. Светлини отвън нямаше освен на предната веранда, така че не можех да различа цвета. Прииска ми се да разбера какъв ли цвят е боядисана къщата. Прииска ми се да разбера кое ли прави самолетите да летят и колко живеят акулите. Имаше толкова много неща, които исках да науча преди да умра.

Преди да стигна до прозореца от къщата се раздадоха силни мъжки викове и женска молби.

Видях една просторна стая с под от тъмно дърво и висок таван. Пред горящата камина имаше голям диван, покрит с нещо като меча кожа. Дафне седеше на дивана, гола, а Олбрайт и Джопи се бяха изправили над нея. Олбрайт носеше белия си памучен костюм, но Джопи вече беше гол до кръста. Огромното му шкембе надвиснало над нея представляваше отвратителна гледка и не знам как се сдържах да не го прострелям още на мига.

— Не искаш още от същото лекарство, нали, скъпа? — питаше я Олбрайт. Дафне се изплю в лицето му и той я сграбчи за гушата. — Не получа ли тези пари, да знаеш, ще ми достави изключително удоволствие да те удуша!