Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

— Джопи го направи — продължи Плъха, — така поне си мисля. Намерили го пребит до смърт в една уличка точно до бара му.

Дафне вдигна глава. В очите й бликаше ненавист, в гласа й също.

— Вярно ли е това, Реймънд? — Ненавистта избликна и в гласа й. Сега беше вече съвсем друга жена.

— Защо ми е да те лъжа, Руби? Брат ти е мъртъв.

Само веднъж бях преживявал земетресение, но усещането в момента беше същото: земята под мен сякаш се раздвижи. Погледнах я по-отблизо да видя дали е истина. Не беше. Носът й, бузите, цветът на кожата, всички бяха бели. Дафне беше бяла жена. Дори и пубисното й окосмяване беше рехаво, космите бяха почти прави.

— Чуй ме добре, Руби, Джопи уби брат ти.

— Не съм убивал Франк! — проплака Джопи.

— Защо я наричаш така? — попитах Плъха.

— Двамата с Франк се знаем много отдавна, Изи, още преди да се запозная с теб. Спомням си нашето Руби тук още като бебе. Полу-сестра. Наляла е доста, но лицата не забравям никога. — Плъха извади цигара. — Да знаеш, голям късметлия си, Изи. Реших да проследя този педал тук когато го видях да излиза от къщата си днес следобед. Търсех теб, когато го видях. Бях с колата на Дюпре, така че го последвах до центъра на града и той там се събра с белилката. Веднага щом разбрах, че знаеш, и тръгнах подир задника му.

Изгледах Джопи. Очите му бяха станали големи и целият се потеше обилно. Кръвта капеше от брадичката му размесена с потта му.

— Не съм убивал Франк, авер. Нямам за какво. Защо ми е да го убивам? Виж, Изи, единствената причина, че те забърках в това, беше да изкараш някой друг долар… за къщата ти.

— Защо тогава се събра с Олбрайт?

— Тя лъже, авер. Олбрайт дойде при мен и ми каза за онези пари, които била взела. Тя лъже! Тя ми каза, че нямала и два цента!

— Добре, добре, стига приказки — пресече ни Плъха. — А сега, Руби, не искам да те плаша, но искам тия пари.

— Ти не можеш да ме изплашиш, Рей — изрече просто тя.

Плъха се намръщи за секунда. Все едно малко облаче затулва за миг слънцето по обед. После се усмихна.

— Руби, сега вече трябва да мислиш за себе си, сладур. Нали знаеш как превъртат мъжете, когато стане дума за пари… — Плъха провлече последните си думи докато измъкваше пистолета иззад колана си.

Той се обърна нехайно надясно и простреля Джопи в слабините. Очите на Джопи се опулиха до пръсване и то запищя. Дърпаше се напред и назад, опитвайки се да стигне раната си, но телът го държеше към креслото. След няколко секунди Плъха се прицели и го простреля в главата. Един миг Джопи имаше две очи, а в следващия лявото му око се превърна в кървава дупка с разръфани краища. Силата на втория изстрел го запрати на пода; няколко минути крайниците му се тресяха хаотично. Целият изстинах. Бях имал Джопи за приятел, но бях видял прекалено много хора да умират, а и не забравях Корета.

Плъха се изправи и каза:

— Хайде да приберем паричките, сладур. — Той вдигна дрехите й зад креслото и ги хвърли в скута й. После се запъти към вратата.

— Помогни ми, Изи. — Очите й бяха изпълнени със страх и обещание. — Той е луд. Пистолетът е още в теб.

— Не мога — казах.

— Тогава дай ми го. Аз ще го убия.

Това вероятно беше най-сериозната опасност за живота на Плъха, надвисвала някога над него.

— Не.

— Открих кръв на пътя — каза Плъха след като се върна. — Казах ти, че съм го ударил. Не знам колко лошо, но ще помни. — Гласът му беше изпълнен с детинска гордост.

Развързах трупа на Джопи докато той приказваше. Взех засеклия пистолет на Плъха и го пъхнах в ръката на Джопи.

— Какво правиш, Изи? — попита Плъха.

— Не знам, Рей, сигурно само омотвам още нещата.

Дафне пътува с мен, а Плъха ни следваше с колата на Дюпре. След като се отдалечихме няколко мили изхвърлих в канавката шнура, с който беше вързан Джопи.

— Ти ли уби Теран? — попитах я докато излизах на Булевард Сънсет.

— Предполагам — каза тя толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да я чуя.

— Предполагаш? Не знаеш, така ли?

— Дръпнах спусъка, той умря. Но всъщност той се уби сам. Отидох при него да го помоля да ме остави на мира. Предложих му всичките си пари, но той само се изсмя. Беше пъхнал ръцете си в гащичките на момчето и само се смееше. — Дафне изсумтя. Не знам дали беше смях или звук на отвращение. — И аз го убих.

— Какво стана с момчето?

— Заведох го в къщата си. Сгуши се в ъгъла и повече не мръдна оттам.

Дафне бе оставила чантата в гардеробче на гарата.

Когато се върнахме в източен Лос Анджелиз Плъха отброи по десет хиляди долара за всеки един от нас. Чантата я остави на Дафне.