Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

Обичам да мисля за себе си като интелигентен човек, но понякога действам изцяло под напора на чувствата. Когато видях, че белият мъж души Дафне, аз полека открехнах прозореца и се промъкнах в стаята. Изправих се бавно с пистолет в ръка, но ДеУит ме усети още преди да успея да се прицеля в него и се извъртя с момичето пред себе си. Когато ме видя, той я запрати на една страна, а самият се хвърли зад дивана. Ръката ми се раздвижи да натисне спусъка, но в този момент Джопи се хвърли към вратата. Това ме разконцентрира за миг; стъклото зад мен гръмна с трясък слял се с изстрела на Олбрайт. Докато търсех прикритие зад един фотьойли, видях пистолета в ръката на Олбрайт.

Още два изстрела проехтяха и куршумите пронизаха гърба на дебелия фотьойл. Ако не бях се проснал ниско на пода щяха да ме пронижат.

Дочух плача на Дафне, но в момента не можех да направя нищо за нея. Боях се най-вече Джопи да не ме изненада отзад, така че се придвижих в един ъгъл, все така скрит. Надявах се от новото място да държа едновременно под око Олбрайт и прозореца, през който евентуално би се опитал да се промъкне Джопи.

— Изи? — повика Олбрайт.

Не казах нищо.

Изчакахме така две или три минути. Джопи още не се появяваше. Това ме тревожеше и започнах да се чудя откъде ли другаде може да се промъкне. Докато обаче се оглеждах наоколо долових някакъв шум, сякаш ДеУит се бе търкулнал. Последва глух тътен и фотьойлът падна назад. Беше захвърлил лампата, която се бе намирала зад гърба му. Лампата се разби с трясък. Стрелях по предполагаемото място където се криеше, но го зърнах да се надига няколко фута по-напред; пистолетът му беше прицелен в мен.

Чух изстрела и още нещо, което ми се стори почти невъзможно: ДеУит Олбрайт изгрухтя от болка.

После видях Плъха! С димящ пистолет в ръката!

Беше влязъл в стаята през врата, откъдето бе избягал Джопи.

Нови изстрели изтрещяха. Дафне запищя. Скочих да я прикрия с тялото си. Трески се разхвърчаха от стените и видях Олбрайт да се хвърля през един прозореца на другата стена на стаята.

Плъха се прицели, но пистолетът му засече. Той изпсува, захвърли го и измъкна един револвер с къса цев от джоба си. Изтича до прозореца, но в този момент дочух как изрева двигателят на кадилака; гумите изстъргаха в чакъла преди Плъха да успее да изпразни барабана револвера.

— По дяволите! — изрева той. — По дяволите! По дяволите!

Студена полъх на вятъра през разбития прозорец облъхна телата ни с Дафне.

— Изи, ударих го! — Плъха ми се хилеше с всичките си 32 позлатени зъба.

— Плъх — успях само да промълвя.

— Не се ли радваш да ме видиш, Изи?

Изправих се и сграбчих дребния мъж в прегръдките си. Прегърнах го така, както бих прегърнал жена.

— Плъх — повторих само.

— Хайде, авер, трябва да донесем приятелчето ти в стаята. — И той рязко кимна към вратата, през която бе влязъл.

Джопи лежеше на пода в кухнята. Ръцете и краката му бяха вързани зад него с шнур. От темето на плешивата му глава се стичаше гъста кръв.

— Нека го пренесем в другата стая — каза Плъха.

Пренесохме го до креслото и Плъха го завърза за него. Дафне се уви в някакво одеяло и се сви в края на дивана. Напомняше на уплашено котенце при първия си Четвърти юли.

Плъха беше засмян до уши.

Джопи се потеше целият, кървеше, и ни гледаше втренчено. Дафне бе забила очи в пода.

— Пуснете ме — изскимтя Джопи.

— Затваряй си плювалника, авер — сряза го Плъха и Джопи се укроти.

— Мога ли да се облека? — запита с надебелял език Дафне.

— Разбира се, сладур — отвърна Плъха. Веднага щом като свършим работата си.

— Каква работа? — попитах го.

Плъха се извърна и положи ръка върху коляното ми. Толкова хубаво беше да съм жив и да усещам докосването на друг човек.

— Мисля, че двамата с теб заслужаваме нещичко за всичките тия главоболия, нали, Изи?

— Ти имаш половината от всичко, което съм заработил, Изи.

— Не, човече — каза той. — Не ми трябват парите ти. Искам дял от от тортата на нашата хубавица Руби, дето си седи тук на дивана.

Не знам защо я нарече Руби, но не беше толкова важно за момента.

— Плъх, това са крадени пари.

— Това му е най-сладкото, Изи. — Той се обърна захилен към нея. — Какво ще кажеш по въпроса, сладур?

— Това е всичко, което имаме двамата с Франк. Няма да ти ги дам. — Щях да й повярвам, ако срещу нея не беше Плъха.

— Франк е мъртъв. — Лицето на Плъха бе придобило мъртвешко изражение.

Дафне го изгледа за момент и после се прекърши, също като суха съчка, и се разтрепера цялата.