Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

От този ден нататък ходехме само до клетките, където животните бяха по-свободни. Основно гледахме птиците. Жерави, щъркели, пеликани и пауни. Те бяха толкова красиви с тяхната пъстра перушина и пух. Мъжките пауни разперваха опашките си и ги размахваха срещу женските когато искаха да се чифтосват. Татко ме излъга, и каза, че те просто си играели. Но аз тайничко си знаех какво правят в действителност.

Веднъж, малко преди да затворят, минахме покрай зебрите. Наоколо нямаше никого и татко ме държеше да ръката. Две зебри бягаха напред назад. Едната се мъчеше да избегне другата, но мъжката зебра бе пресекла всичките й пътища за бягство. Изкрещях на татко да ги спре, защото се боях да не почнат да се бият.

Дафне ме бе грабнала за ръката, толкова беше възбудена. Открих, че ме обзема лека тревога; не можех обаче да кажа какво точно ме притеснява.

— Бяха съвсем близо до нас — каза тя. — До оградата, където мъжкарят яхна женската. Дългата му кожена работа влизаше и излизаше от нея. Два пъти излезе нацяло от нея и изпръска задницата й със сперма.

Двамата с татко се държахме за ръка толкова силно, че чак ме заболя, но не казах нищо. И когато се върнахме обратно в колата, той ме целуна. Първо беше само по бузата, но после ме целуна в устата, също както правят любовниците. — Върху лицето й се появи далечна усмивка. — Но когато спря да ме целува, той се разплака. Положи глава в скута ми и аз дълго време го галих по главата и му повтарях, че всичко е наред, преди да вдигне поглед към мен.

Отвращението трябва да се бе изписало ясно по лицето ми, защото тя каза:

— Мислиш си, че онова нещо, което сме направили, е било отвратително. Но татко ме обичаше. И от този момент нататък, през цялата ми четиринадесета година, той ме водеше в зоологическата градина и парка. В началото винаги ме целуваше като баща дъщеричката си, но после, когато се усамотявахме нейде, се държахме като истински любовници. И винаги, винаги след това той плачеше толкова сладко и ме молеше да му простя. Купуваше ми подаръци и ми даваше пари, но аз и така си го обичах.

Исках да побягна, да избягам някъде далеч от нея, но бях прекалено загазил, за да действам под напора на емоциите си, така че се опитах да променя темата.

— Какво общо има всичко това с отиването ти при Картър? — попитах.

— След тази година татко не ме заведе никъде повече. Пролетта ни заряза двете с мама и никога повече не го видях. Никой никога не научи нищо за него и мен и какво се бе случило. Но аз знаех. Знаех, че именно това беше причината, тласнала го да си отиде от нас. Той ме обичаше толкова много тогава, през онзи ден в зоологическата градина, и ме опозна, мен, истинската, а всеки път, когато опознаеш някого толкова добре, ти просто трябва да си отидеш.

— И защо е така? — поисках да разбера. — Защо трябва да напускаш някого само защото си била прекалено близка с него?

— Не е само близостта, Изи. Има и нещо друго.

— Като онова, което си имала с Картър?

— Той ме познава по-добре от всеки друг мъж.

И в този момент възненавидях Картър. Прииска ми се да опозная Дафне така, както той я бе опознал. Желаех я, макар и след като я познавах, да знаех, че тя не може да бъде моя.

Двамата с нея поехме по обратния път през храстите към къщичката ни. Всичко беше чудесно.

Отворих й вратата. Не бе добавили нищо след историята си за зоологическата градина. Не знаех защо, но и аз нямах какво да кажа. Може бе беше защото не й бях повярвал. Искам да кажа, вярвам, че тя вярваше в историята, или поне искаше да повярва в нея, но имаше нещо безкрайно не наред във всичко това.

Някъде между фу йонг и сметката реших да зарежа всичко. Дафне бе прекалено дълбока за мен. Щях да се обадя по някакъв начин на Картър и да му кажа къде се намира. Така си измивах ръцете от целия случай. Бях се забъркал в цялата работа единствено само заради парите, непрекъснато си го набивах в главата.

Бях толкова потънал в мислите си, че не помислих да проверя стаята преди да влезем. Но за какво ли имаше да се тревожа толкова? И когато Дафне ахна, с изненада видях ДеУит Олбрайт застанал до печката.

— Добър вечер, Изи — поздрави той.

Посегнах за пистолета в колана си, но преди още да го докосна експлозия избухна в главата ми. Спомням си, че подът политна към главата ми и след това вече нямаше нищо.

Намирах се на борда на голям боен кораб в разгара на най-голямото сражение в историята на войната. Снарядите бяха нажежени до червено и аз с екипажа ги зареждахме в оръдията. Самолети косяха палубата с картечен огън, който жилеше ръцете и гърдите ми, но аз продължавах да подавам снаряди на мъжа пред мен. Беше в здрача на ранното утро и аз бях обсебен от мощта на войната.