Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

— Ще ми помогнеш ли?

— Не знам. Трябва да се измъквам оттук.

— Защо?

— Просто не мога повече — казах, припомняйки си Софи. — Искам да подишам малко чист въздух.

— Можем да останем тук, миличък; това е нашето единствено място.

— Грешиш, Дафне. Не е необходимо да ги слушаме. Обичаме ли се един друг, тогава можем да бъдем заедно. Никой не може да ни попречи.

Тя се усмихна тъжно.

— Ти не разбираш.

— Искаш да кажеш, че единственото нещо, което искаш от мен, е да те изчуквам. После изритваш жалкия негър, оправяш си дрехите и си слагаш червило така, както не си го правила никога до този момент.

Тя протегна ръка да ме докосна, но аз се отместих.

— Изи — каза тя, — грешиш.

— Нека да си вземем нещо за ядене — казах, като извърнах поглед. — През няколко преки оттук има китайски ресторант. Можем да отскочим дотам, знам един пряк път.

— Когато се върнем, всичко ще си е отишло — каза тя.

Представях си на колко мъже още беше казвала тези думи. А повечето от тях биха останали с нея вместо да я загубят.

Облякохме се в тишина.

Внезапна мисъл ми хрумна когато вече бяхме готови.

— Дафне?

— Да, Изи? — Гласът й прозвуча отегчено.

— Искам да разбера едно нещо.

— Кое?

— Защо ми се обади вчера?

Тя ме стрелна със зелените си очи.

— Обичам те, Изи. Знаех го още от първия миг, когато те видях.

Чоу Чоу беше нещо от рода на китайска закусвалня, нещо обичайно в Лос Анджелиз през четиридесетте и петдесетте. Нямаше маси, само един дълъг плот с дванайсет столчета. Мистър Линг бе застанал зад плота пред една дълга черна готварска печка, върху която готвеше три блюда: пържен ориз, яйца фу йонг и чоу мейн. Човек можеше да си избере всяко от тези блюда, заедно с пиле, свинско, скариди, говеждо, или, ако беше неделя, и омар.

Мистър Линг беше нисичък човечец, който винаги носеше бели панталони и бяла фланелка с къси ръкави. Имаше татуировка на змия, която се гърчеше изпод лявата страна на яката му, минаваше отзад по врата му и свършваше по средата на дясната му буза. Главата на змията беше въоръжена с два големи зъба и дълъг, раздвоен червен език.

— Какво ще обичате? — изрева той.

Поне дузина пъти се бях хранил в заведението му, но той така и не ме запомни. Никога не можеше да запомни и един клиент.

— Пържен ориз — проговори меко Дафне.

— От кой вид? — изкрещя мистър Линг. И добави преди тя да му отговори: — Свинско, пилешко, скариди, говеждо!

— Искам пилешко и скариди, моля.

— Ще ви струва по-скъпо!

— Няма значение, сър.

Поръчах си яйце фу йонг със свинско.

Дафне сякаш се бе поуспокоила. Изпитвах чувството, че ако съумея да я накарам да се открехне, да се разговори с мен, тогава ще успея да я вразумя донякъде. Не исках да я насилвам да се среща с Картър. Принудех ли я, можеха да ме арестуват за отвличане, а и нямаше начин да предугадя как ще реагира Картър за начина, по който се бях отнесъл с нея. А може би и вече да бях влюбен мъничко в нея. Тя изглеждаше толкова прекрасно в онази синя рокля.

— Знаеш ли, не искам да те карам да правиш нищо насила, Дафне. Искам да кажа, както усещам нещата, не е изобщо необходимо дори да целуваш Картър пак.

Усмивката й проникна в гърдите ми и в други части от тялото ми.

— Ходил ли си някога в зоологическата градина, Изи?

— Не.

— Наистина ли? — Тя беше изненадана.

— Не обичам да гледам животни затворени в клетка. Те не могат да ми помогнат, нито пък аз мога да направя нещо за тях.

— Но ти можеш да се поучиш от тях, Изи. Животните от зоологическата градина могат да научат.

— Научат на какво?

Тя се облегна на стола и се загледа в дима и парата, с които бе просмукано заведението на мистър Линг. Беше втренчена назад в сънищата си.

— Първият път, когато баща ми ме заведе на зоологическа градина, това беше в Ню Орлийнс. Аз съм родена в Ню Орлийнс. — В речта й започна да се промъква леко провлачване. — Отидохме до клетката на маймуната. Господи, още си спомням колко вонеше там! Една маймуна се люлееше на мрежите, които висяха от тавана на клетката; напред-назад, напред-назад. Всеки, който можеше да гледа, можеше да види, че маймуната бе пощръкляла от всички тези години прекарани зад решетката; но децата и възрастните се смушваха един други и правеха физиономии на клетата животинка.

— Усещах се точно като тази маймуна. Люлеех се диво от едната до другата стена; преструвах се, че имам къде да отида. Но бях хваната в капана на живота също като онази маймуна. Разплаках се и баща ми ме отведе. Мислеше си, че просто ми е жал за бедното създание. Аз обаче и пет пари не давах за тъпото животни.