Сердар Юзкан - Изгубената роза

— Не се тревожи — рече Диана. — Вече знам, че пиша като гарга.

— Не съм казала такова нещо, Ди. Аз просто…

— Момичета, сега нямаме време за глупави спорове — прекъсна ги Изабел. — Да решим какво ще правим довечера!

Нито Диана, нито Андреа отговориха.

— Добре, тогава ще си ходим. Трябва да пробваме костюмите, с които ще бъдем на дипломирането. Но ще минем да те вземем около осем. Облечи се, за да не губим време. Ще те заведем в „Олимпия“ или какво ще кажеш за „Да Марио“? А може би в „Пулана“? Окей? Няколко обаждания и старата банда отново ще се събере заедно. Е, харесва ли ви планът?

— Аз съм за — извика възторжено Изабел.

— Добре — рече Диана. — Благодаря ви много, че дойдохте… Но днес искам да бъда сама.

Когато Изабел и Андреа си отидоха, Диана остана известно време на терасата, като си мислеше за това колко малко я познаваха тези момичета. Бяха приятелки от години, смееха се и се забавляваха заедно, споделяха толкова много неща. Как беше възможно да не я познават и да не знаят за какво мечтае? Но тогава имаше ли значение, че никой не разбираше мечтата, която бе решила да преследва?

Тя се замисли върху въпроса, който майка й задаваше в писмото си. „Какво наистина ти пречи да последваш най-съкровената си мечта, скъпа?“

Диана знаеше, че ако й предстоеше да преживее дори хиляда живота, във всеки един от тях щеше да иска да бъде писателка. Единствената причина, поради която избра правото, бе заради ужасяващия сценарий, който сама рисуваше в представите си — ами ако се окажеше посредствена писателка?

Да започнем с това, че всички около нея щяха да мислят, че само си губи времето и прахосва възможностите си. Въпреки това обаче те учтиво и любезно щяха да крият истинските си мисли и щяха да й казват каква интересна и вълнуваща професия си е избрала. Но зад думите им винаги щеше да има скрито неодобрение и презрение и скоро щеше да стане обект на клюки и скрити подигравки. Хората щяха да одумват шепнешком наследницата на голямата международна хотелска верига и на един от най-престижните хотели в Сан Франциско — „нещастната Диана Стюарт“, която някога бе пример за подражание, мечтата на млади и стари в града, която някога бе обожавана от всички, а накрая бе свършила като писателка, чиито книги никой не чете. Тези, които някога биха дали мило и драго, за да бъдат поканени в нейната къща, щяха да я съжаляват, смятайки, че е пропиляла живота си напразно…

Тя не каза никога и на никого, че бе избрала кариера, която хората около нея щяха да одобрят, само защото не искаше да се сбъдне този мрачен сценарий. Така че може би беше нейна грешка, че дори приятелите й не знаеха какво чувства. Но нима не беше се опитала да им довери своите мечти и надежди? Разбира се, че бе.

Обаче всеки път, когато бе правила подобни опити, те я бяха осъждали. Сякаш знаеха по-добре какво е най-подходящо за нея и я отрупваха със съвети за онова, което би трябвало да направи, какво да мисли и дори да чувства. Те никога не се постараха да я разберат.

Как бе станало така, че беше останала съвсем сама в този свят и никой не я разбираше?

За да успокои мислите си, Диана реши да направи вечерната си разходка в парка, както някога правеше с майка си.

В парка беше многолюдно, имаше тълпи от хора. Стигна колкото може по-близо до морето и тръгна покрай брега.

Колко пъти в миналото двете с майка й бяха се разхождали заедно? Колко? Какво не би дала да можеше поне още веднъж да повърви отново с нея! Само един-единствен път… Вървя, потънала в спомените си, около четвърт час. Когато стигна до пристанището с корабите, се обърна и тръгна към къщи.

Обикновено избираше да се върне по късия път, като минаваше напряко през парка, главно защото обичаше да вижда необикновени хора. Хора, чиито коси бяха боядисани във всички цветове на дъгата и имаха пиърсинг на най-неочаквани части от тялото си. Хора, които търсеха, но не можеха да намерят празно място, за да се украсят с още една татуировка…

Както обикновено, пътеката беше пълна с продавачи на кичозни дрънкулки, с художници на татуировки, пътуващи улични музиканти и просяци.

Когато мина покрай просяците, тя дочу един плътен, дълбок глас:

— Хей, ти, малка госпожичке!

Без да е сигурна, че се отнася за нея, Диана се огледа, но не видя никого, отговарящ на това обръщение. Тогава забеляза погледа на един стар просяк, който я гледаше настойчиво. Той извика отново:

— Хей, ти, малка госпожичке!