Сердар Юзкан - Изгубената роза

— Госпожо Лопес! Госпожо Лопес! Моля, отворете вратата!

Понеже не получи отговор, в мътния й мозък неочаквано просветна, че днес госпожа Лопес имаше почивен ден. Като се придържаше с ръце към софата, тя с мъка се изправи. Клатушкайки се, едва стигна до вратата.

През шпионката видя, че неканеният посетител беше Гейбриъл — куриерът, който редовно й доставяше пакети, цветя и други подаръци.

Когато отвори вратата, той стоеше пред нея с някакъв пакет, чийто връх стигаше почти до брадичката му. Кафявото му лице, кафявата униформа и кафявата шапка бяха абсолютно еднакви с цвета на колета.

— Добър ден, госпожице — поздрави бодро той. — Имам още един подарък за най-красивото момиче в Сан Франциско. Знаете ли дали случайно не живее тук?

— Не е ли доста раничко да разнасяш пакети, Гейбриъл?

— О, значи това е точният адрес. Но може би не е точното време?

— Колко е часът?

— Почти обяд.

— Наистина ли е толкова късно?!

Диана взе пакета и се подписа в книгата с нечетливи криволици, които бяха всичко друго, но не и подписът й. И преди Гейбриъл да успее да произнесе обичайното си: „Пази се до следващия път, когато обожателите ти отново ще ни срещнат.“, тя затвори вратата.

Получаването на красиво опаковани пакети винаги оправяше настроението й. Този път обаче не бе никак заинтересована да узнае какво има вътре, нито кой го изпраща. Хвърли го на пода с безразличие и се върна на софата.

Докато минаваше покрай огледалото в коридора, забеляза петната от вино върху блузата си. Изведнъж си спомни за майка си, за случилото се в живота й, с което бе започнала да свиква през последните дни. Сякаш някаква дреболия или нещо, което изобщо не изглеждаше свързано със смъртта на майка й, бе достатъчно да върне Диана към живота й с нея. Цвят, мирис, дума, а сега и тази изцапана с петна блуза… Споменът за деня, в който я купи, и след това разговорите с майка й оживяха, като че всичко се бе случило вчера.

За Диана това беше един най-обикновен пазарен ден. В бутика тя първо бе обмислила дали има нужда от нова блуза, каза си, че вече е пазарувала достатъчно, но накрая все пак реши да си купи още една жълта блуза.

Когато я показа на майка си, дори не си направи труда да скрие етикета с цената — четиристотин долара.

След като хвърли поглед на етикета, майка й попита:

— Скъпа, не прочете ли във вчерашния вестник за разпродажбата в Париж?

— Не, мамо. Защо?

— Жилетка на Декарт 4 4 Рене Декарт (1596–1650) — френски математик и философ. — Б.пр. била продадена за двайсет и пет хиляди долара.

— Нима? Радвам се, че не сме били там. Ти нямаше да можеш да я купиш, а това щеше да се набие в главата ми. Както и да е, виж, моята блуза е много по-готина от тази жилетка на Декарт. Не мислиш ли!

— Само за двайсет и пет хиляди, Диана!

— Ох, добре де! Разбирам какво искаш да ми кажеш. Опитваш се да ми втълпиш, че четиристотин долара са много пари за блуза като тази? Нали, скъпа мамо!

Диана знаеше отлично, че майка й не мислеше това, но искаше да използва чара си, за да мине гладко и леко, така че да може щастливо да закачи новата си блуза при останалите в гардероба.

— Е, ти си права за едно нещо, скъпа. Блузата наистина е по-готина от жилетката. Неговите жилетки не са изработени от коприна или кашмир, не са от Дона Карън или от Армани. Всъщност тя не би трябвало да струва повече от пет долара в мола.

— Все пак цената е повече от впечатляваща, мамо! Искам да кажа, че жилетката е била носена и изтъркана от Декарт!

— Точно така. Да бъде носена и изтъркана от личност като Декарт със сигурност ще повиши цената, на която и да е дреха. Но можеш ли да си представиш обратното?

— Какво искаш да кажеш?

— Дрехата да повиши цената на човека…

Диана увеси нос за миг. Осъзна какво се опитваше да й каже отново майка й по своя неповторим начин.

„Единственото нещо, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.“

— Знам какво имаш предвид, мамо, но хората искат да ме виждат перфектно облечена. В мига, в който ме зърнат, те ме оглеждат от главата до петите, от косата до обувките и чак тогава ми казват: „Здравей“. Ако нося една и съща дреха всеки ден, ще ме гледат с насмешка. Да не мислиш, че ми харесва да бъда оценявана според външния вид? Или да виждам неискреното уважение в очите им? Да чувам възклицанията им за моите дрехи „от кутюр“ 5 5 Houte couture (фр.) — висша мода. — Б.пр. , моя „Картие“, моето „Мазерати“, моето това, моето онова… Не, мамо, това наистина не ми харесва. Но ти знаеш, че е така, заради положението ни в обществото, заради това кои сме. Знаеш, че всеки във всеки момент очаква от мен най-доброто във всичко.