Сердар Юзкан - Изгубената роза

Това са всички новини от мен, мамо. Надявам се по един или друг начин да разбереш, че се справям, и че съм добре.“

Очите й останаха приковани в дневника. Беше написала тези страници изпълнена с чувството, макар и за кратко, че майка й очаква новини от нея. Но това беше смешно! Мъртвите не могат да четат писмата, написани до тях, нито могат да знаят дали дъщерите им са добре.

Тя затвори дневника и отиде до сребърната рамка, която майка й й бе подарила за рождения й ден. Месец преди да умре, тя й подаде тази рамка с инкрустирана по една черна роза върху всяка страна и й каза: „Честит рожден ден, скъпа.“ Диана моментално осъзна какво бе спестила в думите си майка й, но се бе въздържала да отбележи, че до рождения й ден има цели два месеца.

Погали четирите черни рози, с които бе украсен този скъп спомен, докато четеше на глас стиха, гравиран върху рамката.

Една сълза се плъзна по бузата й.

— Не, мамо, не е онова, което ти си мислиш — прошепна Диана. — Аз те загубих завинаги. И ти не говориш с мен.

Диана седна до пакета с надеждата, че може би е бил изпратен от майка й. Беше удивена, че дори тази огромна кутия, опакована като подарък, не й подсказа, че има рожден ден.

Вътре намери бутилка шампанско, кристал във формата на сърце, поздравителна картичка и любовно писмо без име и подпис. Преди да успее да събере всичко и да го изхвърли в боклука, на вратата отново се позвъни. Днес, изглежда, нямаше да я оставят на мира.

На екрана видя, че неканените гости бяха най-близките й приятелки — Изабел и Андреа. Тези „близки“ приятелки всъщност се интересуваха единствено от това как е направена косата й, с какво е облечена, колко известна е, но знаеше също, че благодарение на приятелки като тях се чувстваше обожавана, специална и името й бе станало нарицателно в града.

Осъзнавайки отлично онова, което им дължеше, сега не можеше да не им отвори, нито да им каже да дойдат по-късно или да извика: „Не искам да виждам никого!“

Така че отвори.

— Честит рожден ден, честит рожден ден, честит рожден ден! — въодушевено пееха те.

Радостните им изражения изчезнаха на минутата, когато забелязаха занемарения й вид.

— Какво става с теб, Ди? — попита Изабел и сви вежди.

— Колко пъти трябва да ти казвам да не смесваш напитките, Ди? — не закъсня и Андреа.

После, сигурно защото реши, че гледката от дневната не е достатъчно впечатляваща, хвана ръката на Изабел и я задърпа по стълбите, водещи към терасата, като същевременно забълва канонада от въпроси.

— Тази вечер няма ли да купонясваме? Защо не си на училище? Какви са плановете ти?

Веднага след като излязоха на терасата, Изабел прекара пръст по повърхността на мебелите от скъпо тиково дърво.

— Виж какво, госпожице Стюарт! Тази прах тук е доказателство, че макар целия град да лежи в краката ти, ти си се отказала да се наслаждаваш на гледката. Така ли е, Андреа?

— Точно така!

— Е, Ди? — продължи нападателно Изабел. — Не отговори на въпроса на Андреа. Какъв е планът за тази вечер?

— Не мисля да ходя никъде.

— Каквоооо?!

— Никога не съм искала да ви разочаровам, знаете това. Но снощи наистина си легнах късно и сега главата ми се върти, така че…

— Но днес е рожденият ти ден, Ди!

— Не се чувствам…

— Какво става с теб, Диана? — попита Изабел, като гледаше строго. — Ти беше тази, която обикновено събираше всички. Сега не можем да видим носа ти дори! Знаем, че ти е тежко. Всички разбираме това. Но да не мислиш, че като се затвориш тук, това ще ти помогне? Да не мислиш, че майка ти би искала това? Я се стегни! Ти си силно момиче.

— Не.

— Какво не?

— Слаба съм.

— Не, не и не! Не можеш да бъдеш! Пред теб стои дълъг път, имаш цели, мечти… Но ако продължиш да се държиш така, никога няма да…

— Какви мечти?

— Ами… не мечтаеш ли да станеш преуспял адвокат?

Диана въздъхна, погледна първо Изабел, после Андреа. Те наистина нямаха никаква представа коя беше тя.

— Никога не съм мечтала да стана адвокат, Изабел.

— Така ли?

— Мечтала съм само да стана писателка.

— О, да, добре. Това си е истинска мечта! — поклати снизходително глава Изабел.

— Стига де, Ди! — намеси се Андреа. — Вече не сме деца. И аз, когато бях малка, мечтаех да стана певица. Но като пораснах, познай какво? Осъзнах, че не пея, а грача като гарга!

Нито приятелското изражение върху лицето й, нито смехът, бяха достатъчни да прикрият онова, за което намекваше.