Сердар Юзкан - Изгубената роза

След това обясни, че от две седмици е изчезнала, като оставила прощално писмо — ще го намериш прикрепено към това. Той го изпрати вчера по факса.

О, Диана, при малкото време, което ми остава, аз не мога да направя нищо. Толкова се страхувам… Ти си единствената ми надежда. Така че нямам друг избор, освен да те помоля да я намериш и да се погрижиш за нея.

Толкова съжалявам, че към мъката ти прибавям още болка и те натоварвам с подобна отговорност. Но аз чувствам още по-голяма болка, защото оставям една дъщеря, която е прекарала целия си живот с надеждата да види майка си.

Като знак колко много ме обичаш, не се съмнявам, че ще направиш всичко, което можеш, за да изпълниш последното ми желание. Но знам също, че няма да ти бъде лесно да намериш Мери. Няма абсолютно никакви следи или улики къде може да е. Единствената ни надежда е, че в писмата си тя е оставила за мен една полуотворена врата към изключителния свят, който си е създала. Този свят е дълбок и таен; свят, който може да бъде открит само в приказките. И в същото време изглежда толкова реален. Сигурна съм, че не го е споделила дори с баща си или с най-близките си приятели. Ето защо мисля, че ние имаме по-голям шанс да я намерим, от когото и да е друг.

Онова, което искам да направиш, е да влезеш и света на Мери и да последваш следите от стъпки, които тя е оставила след себе си. В края на краищата кой би могъл да стори това по-добре от нейната близначка!

Цялата информация, която имаме, са трите имена, които Мери е написала в писмата си — Зейнеб, Сократ и името на един дворец. Само те може да не са достатъчни, за да я откриеш. Но за нещастие, това е всичко, което имаме.

Писмата на Мери са в моя старинен скрин. Ще намериш ключа за него в кутията ми за бижута.

Диана, надявам се ти и Мери скоро да сте заедно, да се съберете отново точно както някога бяхте с мен.

И когато това стане, моля те, пиши ми…

Диана, скъпа моя, все още не е дошло времето да ти кажа сбогом. Никога не забравяй, че винаги ще бъда с теб. И че те обичам много.

Диана разгъна прощалното писмо, което Мери бе написала до баща си. Сега бе дошло време и то да се превърне в пепел.

„17 март

Мили татко,

Днес трябва да те напусна.

Може би ще се зачудиш защо…

Вчера, след толкова много години прочетох отново «Малкият принц» на Екзюпери. Книгата ми се стори толкова различна! Единственото, което не се е променило е, че розата все още е моята любима героиня. И лисицата, разбира се, защото тя е тази, която научава Малкия принц как да стане отговорен към неговата роза.

Мисля, че най-накрая започвам да разбирам какво означава «отговорен за една роза». И точно това е причината, поради която си тръгвам.

В края на книгата Екзюпери ни кара да си зададем въпроса: «Изяла ли е овцата розата, или не е?» Той казва, че отговорът на този въпрос променя всичко.

Така че аз също си задавам подобен въпрос: «Откраднаха ли Другите моята роза, или не?»

Екзюпери е прав. Отговорът променя всичко.

Но знам, че нито един възрастен няма да разбере защо.

Тръгвам, защото моят отговор на въпроса е «да».

Тръгвам, за да опитомя моята роза…

Диана се обърна отново към бутилките.

— Кажете ми, бутилки! — попита ги тя. — Кажете ми какво означава всичко това, за Бога! Не изглежда ли напълно откачено? Да си тръгнеш, след като си прочел една книга! Да изчезнеш заради една роза? За какво става дума? Да опитомиш някаква си роза, да си отговорен за нея… Не, не, не ме интересува! Не искам да знам какво символизира розата, нито какво означава тя за това момиче. Наистина, ама хич не ми пука! Всичко, което искам да знам, е защо точно аз трябва да плащам, понеже някакво момиче, което никога не съм виждала през живота си, е напуснало дома си и иска да се самоубие!

Тя млъкна, ядосана на себе си, че очаква помощ от бутилките, които преди малко презираше. Но кой друг беше тук? Кой друг, освен тези бутилки, щеше да я чуе?

— Колко верни са думите на мама — промърмори на себе си Диана. — Тя каза, че Мери била уникална… Разбира се, че е уникална, разбира се! Начинът, по които ми я открадна, наистина е уникален.

След миг мълчание смачка писмото в юмрука си и го хвърли в огъня.

— Прости ми, мамо — прошепна, докато безизразно наблюдаваше как топката хартия бавно се превръща в пепел.

Стресната, Диана се събуди от звука на входния звънец, който, въпреки мелодичния си напев, сякаш цепеше главата й като с нож.