Сердар Юзкан - Изгубената роза

Майка й й го даде преди месец. В деня, преди да си отиде. Каза й да го отвори само след смъртта й: „Това е последното ми желание, скъпа. Искам да ми обещаеш, че ще го изпълниш.“

Диана я бе попитала какво иска от нея, но тя не отговори. Вместо това прикова дълбоките си сини очи в нейните и търпеливо зачака обещанието на дъщеря си. Изглежда тези очи никога нямаше да отстъпят. Така че накрая, не издържайки повече на умоляващия поглед на майка си, Диана й даде своята дума.

Едва тогава очите на майка й възвърнаха предишния си блясък и бледото й лице за миг се оживи. Тя взе ръката й в двете си ръце и промълви:

— Знаех, че мога да разчитам на теб, скъпа. Грижи се за нея, грижи се много добре. Тя е уникална.

Наведена над майка си, Диана попита:

— Тя? Коя е тя? За кого говориш, мамо?!

Но въпросът й остана без отговор чак до другия ден, когато майка й си отиде завинаги от този свят.

Тогава Диана прочете писмото. И се почувства така, сякаш земята се продъни под краката й. Падна бавно на колене, прочете го още веднъж, чувствайки как с всеки ред и малкото останала в нея сила изтича.

Оттогава до днес почти нищо не се промени.

Преди да хвърли писмото в огъня, Диана го прочете още веднъж.

„1 април

Моя най-скъпа Диана,

Надявам се, че си добре. Трябва да се държиш. Не бива дори за миг да мислиш, че си ме изгубила. Знам, че не е лесно. Но трябва да се опиташ!

Моля те, не забравяй от време на време да ми казваш, как се справяш. Пиши ми в дневника си, говори на снимката ми, напиши приказки за мен…

Дай ми знак, когато завършиш образованието си. И моля те, не прекъсвай вечерните си разходки. Посещаваш лекциите си, нали? Някакви новини за работа? Преди всичко, моля те, съобщи ми веднага, щом започнеш да пишеш прекрасните си приказки. Кой знае, може би скоро ще ми изпратиш радостната новина, че най-сетне си решила да станеш писателка.

Наистина, скъпа, какво те притеснява да последваш най-съкровената си мечта? Но, както винаги досега, изборът ще бъде твой. Всичко, което искам, е ти да бъдеш щастлива.

Споменах щастие, Диана, но онова, което искам да ти кажа в това писмо може да ти причини известно объркване. Искам да знаеш, че нямах такова намерение. Но се страхувам, че нямам избор. Прости ми.

Много бих искала да имах възможността да обсъдя очи в очи с теб онова, което сега ще ти съобщя. Но, както можеш да видиш от лошия ми почерк, повече нямам сили да се изправя пред теб с тези новини, нито да ти разкажа повече подробности. Сега единствената ми надежда е, че Бог ще ми помогне да довърша това писмо.

Всъщност не знам откъде точно да започна… А дори и да знаех, не можех да го направя преди. Защото, за да започна, трябва да се върна двайсет и четири години назад към деня, когато ти бе само на една годинка; към деня, в който видя баща си за последен път.

Диана… Истината е, че баща ти никога не е умирал, скъпа моя. Но ни напусна. И взе със себе си твоята сестра близначка Мери…

Така че, за да не изпиташ болката, която аз изпитах, докато растях като дете, изоставено от баща си, аз те накарах през всички тези години да вярваш, че той е мъртъв. Дори поставих надгробна плоча, докато живеехме в Ню Йорк, така че да можеш да посещаваш гроба, като смяташе, че е на баща ти. Той така или иначе беше мъртъв и за двете ни.

Когато се преместихме в Сан Франциско, оставихме миналото зад нас. Никога на никого не съм казала, че баща ти е жив, нито съм споменала за Мери. Знаех, че той, който ни раздели с Мери, никога нямаше да позволи да я видим отново. Той сигурно й бе разказал същата история, която аз казах на теб.

Вероятно ще ме питаш защо ти признавам всичко това сега. Нека да ти обясня…

Преди около месец и половина баща ти бе осведомен от наш общ приятел за болестта ми и най-вероятно е поискал да се оневини и да свали бремето на угризенията, като е дал адреса ми на Мери. Но не беше й казал нито за теб, нито за болестта ми.

Оттогава получих четири писма от нея — по едно всяка седмица. Но всички бяха без обратен адрес. Тя пишеше, че скоро очаква да ме види. Преди една седмица обаче получих ето тази бележка:

«Мамо, не мога повече без теб. Ако не се върна при теб, няма смисъл да живея. О, мамо! Искам да се самоубия…

Мери, 23 март.»

Доколкото бях разбрала от писмата й, сестра ти бе изпълнена с живот, така че все още не мога да повярвам, че бе написала това. А след като имаше адреса ми, не проумявах защо не идва при мен.

И сякаш тази бележка не бе достатъчна, та вчера баща ти се обади по телефона. Щом чух гласа му, разбрах, че звъни във връзка с Мери. И наистина, първите му думи бяха: «Знаеш ли къде е Мери?»