Сердар Юзкан - Изгубената роза

Когато вече бях почти готова да преодолея и приема отсъствието и липсата ти, баща ми дойде с признанието, че си жива! Даде ми адреса ти и каза, че мога да ти пиша.

Бурята навън неочаквано се превърна в приятел. Проблясъците на светкавиците се превърнаха в камера, която да фотографира и запечата моята радост.

— Най-накрая — казах си, — най-после ще се събера с моята майка!

Да, мамо, невероятно е, но е истина. Издирването, което започнах толкова отдавна, е към своя щастлив край. След един месец ще дойда да те видя.

Мисълта да те срещна след толкова много години ме изпълва с необяснимо щастие. Все пак обаче чувствам, че то не е пълно, тъй като ти не ме познаваш.

Напоследък започнах да пиша роман, за да подпомогна представянето си пред теб. Историята е основана на нещата, които преживях в процеса на твоето издирване. О, мамо, само ако знаеше през какво преминах и какво преживях по време на това безкрайно търсене! Отхвърлих другите, прекосих океана и дори говорих с една роза.

Бих искала да ти изпратя копие от романа си, но той все още не е завършен. Но все пак искам да споделя моята история с теб. За да можеш да придобиеш представа за нея, реших да ти изпращам по едно писмо всяка седмица и да ти разказвам различните фази от моето издирване.

Нарекох тези фази «Отхвърляне», «Път» и «Анихилация». Последната фаза «Прераждане» ще започне веднага, след като отново се съберем.

Позволи ми да започна да ти разказвам моята история с фазата «Отхвърляне».

Бях съвсем млада, когато си зададох въпроса: «Защо нямам майка?»

Обаче ако има въпрос, трябва да има и отговор. И след като въпросът бе за мен, то отговорът трябваше да бъде вътре в мен. Разбира се, не бях достатъчно зряла за подобна мъдрост, но по онова време все още можех да чувам гласа на сърцето си.

«Не питай защо нямаш майка — каза то. — Задай правилния въпрос: „Къде е майка ми?“ Попитай Някого-който-знае.»

Някого, който знае… Някого, който знае… Някого, който знае… Значи баща ми!

— Татко, къде е майка ми?

Той мълча около минута и отвърна:

— Майка ти е при Бог, детето ми.

Сигурно трябваше да бъде истината. Защото Бог живее на най-хубавото място и ти заслужаваше да бъдеш на най-хубавото място.

— Къде е Бог? — беше следващият ми въпрос. Баща ми ме изгледа така, сякаш бях задала най-странния въпрос на света. Сетне отговори:

— Не знам.

Надявах се, че може би Другите знаеха къде беше ти и аз ги попитах:

— Знаете ли къде е моята майка?

— Твоята майка вече не съществува — отвърнаха те.

— Какво означава това?

— Ами… тя умря, вече не е тук.

Как беше възможно това? Да умреш, да те няма! Как можеха те да предположат твоето отсъствие, когато аз чувствах присъствието ти така силно? Сърцето ми отново заговори и ми прошепна: «Щом чувстваш присъствието на майка си, значи тя трябва да съществува.»

Отидох при Другите и им заявих:

— Майка ми е жива!

Те ми дадоха различен отговор.

— Майка ти е далеч.

Не бях убедена и в това, защото чувствах, че си много близо.

Тогава ми дадоха още един отговор.

— Можеш да видиш майка си само на оня свят. Не! Трябваше да има друг отговор.

— Тогава ще отида и ще потърся Бог — казах си и попитах Другите дали знаеха къде е Той. Ако можех да открия това, щях да науча къде беше и ти. Но скоро осъзнах, че представите на хората за Бог са много объркани. Някои казваха: «Бог не съществува.», други «Бог е на място, което ние не знаем.», а трети «Бог е много близо до теб, но ти можеш да го видиш само на оня свят!»

Сигурна бях, че има друг отговор!

Но поне те ми показаха, че бях на прав път. Отговорите на Другите на въпросите ми «Къде е Бог?» и «Къде е моята майка?» бяха толкова еднакви, че това ми доказа, че ти наистина си при него. Всъщност, напоследък започнах да осъзнавам, че фазите на моето търсене не бяха по-различни от онези, които преживях в търсенето на Бог.

И така, мамо… С времето, понеже виждаха, че цялото ми същество е завладяно от теб, Другите се опитаха да ме отклонят и разсеят. Те ми даваха много играчки и най-различни, прекрасни и скъпи неща, с които да се забавлявам. Това ме развличаше за известно време, но скоро се изморявах от тях. Тогава те ми предлагаха нови — по-привлекателни, по-скъпи, по-вълнуващи…

Може би, мислех си, ако играчките ми постоянно се обновяват, ако винаги получавам все по-хубави и по-хубави, ще мога да се забавлявам през целия си живот. Но, не, това не е онова, което наистина искам. Всичко, което искам, е моята майка!