Сердар Юзкан - Изгубената роза

Художникът почувства погледа й, който прескачаше от него към картините и обратно. Той обърна към нея големите си лешникови очи.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Просто гледам.

— Но можете ли да видите?

— Моля?

— Е? Харесвате ли картините?

— Харесва ми изборът на цветовата гама.

Художникът не отговори.

Диана, която очакваше поне едно „благодаря“ за комплимента, смотолеви:

— Ами… Тогава довиждане.

Той просто махна с ръка и без да изчака отдалечаването й, отново потъна в работата си.

Тя нямаше намерение да се замисля върху държанието на уличния художник. Поне не и днес. Но докато се отдалечаваше с твърди стъпки, не преставаше да мисли колко чудато бе поведението му и колко нелюбезен беше той.

Всичко, което бе останало от мушицата, която летеше из стаята, беше почти незабележим дим около лампата и лека миризма от изгоряло. Наблюдавайки бледата диря, Диана се зачуди какво бе привлякло и накарало мушицата да се хвърли към светлината.

Вероятно бе последвала инстинктивния си порив да избяга от тъмнината. Нетърпението, с което бе летяла, сигурно бе израз на бунта й срещу тъмнината, която я обгръщаше. Бунтът срещу несигурността. Мушицата бе избрала да се разтопи в пламъци, вместо цял живот да лети във вечен мрак.

Нямаше ли отварянето и прочитането на писмата на Мери да бъде като самоубийствения полет на мушицата в огъня? Щеше ли това да бъде бягство от тъмнината, в която бе пропаднала, като пренебрегна последното желание на майка си? И ако беше така, дали като избягаше от тази тъмна несигурност и чувство за вина, щеше да се изправи пред риска да бъде унищожена също като мушицата?

Диана не знаеше какво да мисли. Не знаеше защо бе потънала в мрака, как щеше да свърши това или чия беше грешката… Нейна ли бе вината, че не бе изпълнила желанието на майка си? Или на майка й, защото бе натоварила с такова бреме раменете й? Или на баща й, защото бе разкъсал семейството на две? Може би обвинението трябваше да бъде хвърлено върху Мери, след като тя бе човекът, който беше изпратил онази егоистична бележка до майка й. Или може би на Бог, който бе отнел майка й. Вероятно всички бяха виновни, а може би никой…

Тя не знаеше отговора, но все пак чувстваше, че юздите на живота й отдавна се бяха изплъзнали от ръцете й. Сякаш събития, които не бяха под контрола й, определяха мислите, чувствата и действията й; сякаш решенията за живота й бяха взети някъде другаде, на някакво неизвестно за нея място и бяха приведени в действие без нейното знание или съгласие.

Дали това беше съдбата?

Ако бе така, бяха ли онези странни думи на просяка, който никога преди това не бе говорил с нея, също част от тази съдба? Ако сега станеше, отвореше писмата на Мери и ги прочетеше, щеше ли да го извърши по своя собствена, свободна воля? Или щеше да бъде просто подчинение на друга команда от страна на съдбата, която я влачеше и тласкаше към неизвестността? Може би две все пак беше едно. Диана не знаеше.

Имаше обаче нещо, което знаеше със сигурност: тя уважаваше тази мушица.

Рязко се изправи на крака. Запъти се право при кутията за бижута на майка си, взе ключа за старинния скрин и отиде в стаята, където стоеше той. Отвори го и намери писмата на Мери, завити в парче плат. С пакетчето в ръка Диана се върна в дневната.

Седна на пода с гръб, подпрян на фотьойла, и разгъна плата. Вътре намери четири големи и един малък плик, всички с различни цветове. В по-малкия бе последната бележка на Мери. По-големите пликове бяха номерирани с почерка на майка й по реда, по който ги бе получавала.

Цветовете на пликовете бяха червен, зелен, бял и сребрист. Диана забеляза, че първите три бяха пуснати в Ню Йорк, докато четвъртият и писмото и малкия плик носеха марки от Сан Франциско.

Значи Мери бе дошла в Сан Франциско! Неочаквано си спомни думите на просяка: „Тя идва отдалеч — бе казал той. — Но е наблизо.“

Ако Мери беше в Сан Франциско, защо не бе дошла да види майка си? Можеше ли все още да е тук? Дали живееше в Ню Йорк?

Докато тези въпроси се блъскаха хаотично в главата й, Диана забеляза, че сребристият плик е празен. Въпросът къде може да е писмото се прибави към пълното й объркване.

С надеждата да открие някакви отговори тя прочете набързо писмата. Сетне взе първото и започна да го чете отново, този път внимателно.

14 февруари

Скъпа моя майко,

Навън святкат светкавици и се чува тътенът на гръмотевици. Спомням си нощите, когато се въртях в леглото, трепереща от страх, копнееща да се сгуша и скрия в майчината прегръдка.