Сердар Юзкан - Изгубената роза

Често бе виждала мъжа с къдрава сива коса да седи с кръстосани крака върху парче сламена рогозка на този ъгъл. Онова, което го отличаваше от останалите просяци бе, че макар малките му черни очи постоянно да оглеждаха тълпата, той никога не безпокоеше минувачите. Другата разлика бе, че в края на прокъсаната му рогозка бяха изписани думите: „Предсказвам бъдещето — четири долара“.

Диана бе изненадана. Беше минавала покрай гадателя на бъдеще поне стотина пъти, но той нито веднъж не я бе заговорил.

— На мен ли говорите? — попита го, сочейки се с пръст.

— Ти я търсиш, нали?

— Моля? Какво искате да кажете?

— Нея.

— Коя е тя?

— Ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам?

— Какво?!

— Нея, казвам.

Тя поклати глава. Нямаше смисъл да продължава този странен и както изглежда, напълно безсмислен разговор. Може би той очакваше някого, за да си направи майтап с него, или пък просто опитваше нов начин да привлече вниманието на потенциален клиент. Каквато и да бе причината, тя бе достатъчна да я накара да напусне мястото възможно най-бързо.

Диана искаше да продължи пътя си, сякаш не бяха си обменили нито дума, но спря, защото просякът извика още веднъж:

— Виж какво, малка госпожичке! Готов съм да ти предскажа бъдещето без пари. Хайде, ела, може би късметът ще ти каже къде е тя.

— Не знам за какво говорите и не искам да знам.

В този момент просякът сипа мигновено нещо, подобно на пепел в чашата с вода пред себе си и започна да гледа внимателно в нея, докато водата стана сива. Тогава последва:

— О, Божке! К’во виждам, к’во виждам! Тя изглежда като теб. Точно като теб.

Диана замръзна на мястото си.

— Кой изглежда като мен? — попита, като преглътна мъчително.

— Така е много по-добре, малка госпожичке. Ела и седни тук.

Като робот, тя изпълни каквото й нареди.

Просякът разбърка водата с показалеца си, преди да прокара върха му по лицето й. Без да изчака реакцията й, той отсече:

— Независимо дали ще я търсиш, или не, тя прилича на теб. Абсолютно същата е: същата възраст, същата височина, същите вежди, същите очи.

Диана почувства как по гръбнака й полазиха ледени тръпки. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Но все пак трябваше да има обяснение! Не съществуваха такива неща като предсказване на бъдещето! Нито четене на мисли. Нямаше как някакъв непознат човек да знае за Мери!

За да докаже, че той е просто един шарлатанин, тя попита:

— Тогава кажи къде е тя?

— Недалеч.

— И къде по-точно? — продължи Диана, повишавайки глас.

Просякът взе ръката й и изля малко от мръсната вода върху дланта й. След като я разгледа внимателно около минута, заяви:

— Идва отдалеч и е все по-наблизо. Скоро ще тръгне оттук, но ще се върне отново.

След това вдигна главата си и прикова погледа си върху нещо в другия край на пътеката. Диана се извърна, за да види накъде гледа.

На около двайсет ярда от тях стоеше един уличен художник, който ги наблюдаваше. Когато видя, че го е забелязала, той бързо се обърна към триножника си. Диана погледна въпросително просяка.

— Туй момиче, дет прилича на теб — обясни той, — един ден ще се срещне с тоз художник.

Диана се изправи на крака. Беше грешка въобще да сяда тук. Повече от очевидно е, че този човек си прави шега за нейна сметка. Трябваше да го осъзнае по-рано. Изражението върху набръчканото му лице беше лукаво, като на човек, който се забавлява от самото начало.

Тя забърза да се отдалечи, но просякът завика след нея.

— Чети! Отвори написаното и чети!

Отвори и чети! Думите се забиха като коварна стрела в гърба й.

Това също ли бе съвпадение? Можеше ли те да са свързани с писмата на Мери, които така и не отвори, а още по-малко прочете? Главата й бе замаяна, но този път тя продължи да върви, без да се обърне.

Въпреки че искаше да се прибере бързо и да остави всичко зад себе си, неволно забави стъпки, докато минаваше покрай младия художник. Тъй като той стоеше и гледаше картината си, тя хвърли бегъл поглед върху рошавия, раздърпан младеж, за да се увери дали нещо няма да й подскаже смисъла в думите на просяка.

Той вероятно бе няколко години по-голям от нея, висок, добре сложен, със загоряла кожа и дълга рошава коса. Носеше стара кафеникавочервена тениска и сини изтъркани джинси с дупки на коленете. Сандалите му бяха прекалено прашни, за да се определи цветът им.

Върху желязната ограда, която заобикаляше близкото палмово дърво, стояха подпрени картините му. До една бяха на една и съща тема — небе, море и една чайка. На всяка имаше закачена табелка с цена седемдесет и пет долара. Въпреки че качеството на боите изглеждаше лошо, картините бяха предизвикателни.