Сердар Юзкан - Изгубената роза

Госпожа Джонсън кимна.

— Бях така силно заинтригувана от тях! — продължи Диана. — Всеки път исках да дойда с вас, но мама никога не ме вземаше. А когато се върнехте, каквото и да я попитах, само се усмихваше и ми казваше: „Слушахме и бяхме възнаградени.“

Диана погледна жената с молба.

— Отначало ме измъчваше чисто любопитство, но преди няколко години започнах да подозирам, че зад тези пътувания се крие нещо повече. Сякаш точно те бяха източникът на светлината, която майка ми излъчваше. Чувствах, че ще я опозная по-добре, ако научех повече за тези нейни пътешествия. А вие сте единственият човек, който може да ми помогне, госпожо Джонсън! Моля ви, не може ли да ми кажете какво точно правехте в Александрия? Или в Атина, Йерусалим, Фес, Сурабая…

Госпожа Джонсън не погледна Диана в очите. Изглежда съжаляваше, че разговорът бе тръгнал в тази посока.

— Винаги съм се възхищавала колко чудесно се изразява майка ти, Диана. Казала го е по най-прекрасния начин: „Слушахме и бяхме възнаградени.“

Диана разбра, че беше безсмислено да настоява за повече.

— Разбирам… Тогава позволете да ви задам един друг въпрос.

— Надявам се, че няма да е толкова труден като последния — отвърна госпожа Джонсън и се усмихна.

— Къде е моята майка, госпожо Джонсън? Къде е тя? Искам да знам какво се случи с нея! И съм сигурна, че имате по-добър отговор на този въпрос, отколкото аз.

Миг мълчание.

— Спомняш ли си, Диана, на времето, когато за пръв път срещнах майка ти, ти й задаваше същия въпрос. Непрекъснато, отново и отново. Питаше къде е баща ти. И твоята скъпа майка винаги ти даваше един и същ отговор: „Баща ти е при Бог, детето ми.“

В мига, в който чу отговора, Диана осъзна, че въпросът й към госпожа Джонсън, беше същият, който Мери бе задавала през всички изминали години. Тя се зачуди защо госпожа Джонсън отговаря на въпроса й по този начин. Но понеже не бе сигурна дали знае истината за баща й, тя се въздържа да спомене името на Мери.

— Хората може да успокоят едно дете, което е загубило майка си, като му кажат: „Тя е при Бог.“ Но аз не съм дете, госпожо Джонсън. Можете да ми кажете истината. Моля ви! Майка ми вече не съществува, нали?

— Онова, което се казва, за да се успокоят децата, невинаги е грешно, Диана. Където е била майка ти, преди да умре, там е и сега. При Бог.

Диана сведе очи.

Госпожа Джонсън посегна и хвана ръката й.

— Нека да те оставя да прекараш известно време сама с нея, скъпа. Но помни, в нашия дом винаги има място за теб.

Диана я прегърна.

— Благодаря, госпожо Джонсън. Ще ви посетя веднага, когато мога. Приятен път.

Когато госпожа Джонсън бе достатъчно далеч, че да не я чуе, Диана седна в основата на гроба. Тя сложи ръце на гърдите си и се помоли безмълвно. Макар да не вярваше, че думите ще стигнат до майка й, Диана заговори:

— Мамо, чу ли какво каза току-що госпожа Джонсън? Каза, че приличам на теб повече от всяко друго момиче. Тя е толкова мил човек. Но предполагам, че има някои неща, които не знае… Снощи прегледах писмата на Мери, но след това пак ги оставих. Въпреки че може би вече е късно, смятах да изпълня онова, което ти обещах. Но не можах, мамо! Не ме питай защо, просто не можах. Чудя се обаче за едно нещо. Какво ли си мислела, когато си чела писмата на Мери. И двете мислим едно и също, нали? Че Мери е психически болна. Знам, ти ми каза, че е уникална, но го направи, за да не се откажа да я търся, нали?

Аз наистина искам да знам какво имаше предвид под думата „уникална“. Доколкото ми е известно, тази дума означава „единствен и неповторим“. Значи, че в целия свят няма друг като нея. Но ти не го използва в този смисъл, нали, мамо? Ти не смяташе, че Мери заслужава повече да бъде твоя дъщеря, отколкото аз, нали, мамо?

Това, така или иначе, не може да бъде истина. Мери е луда. Тя не е нормална. Ти не си ли прочела третото й писмо? Как чувала дишането на розата, вятъра, който духал в стаята й, светлината, осветяваща всичко наоколо… А какво ще кажеш за разговора с розата? Ако това не са симптоми на психоза, какво са тогава? Те не са нищо друго, освен халюцинации. Повярвай ми, мамо, учила съм психология.

Във всеки случай, нещата, които Мери казва в първото си писмо, нещата, които твърди, че е осъзнала като дете, сами по себе си са достатъчни, за да разбере човек, че не е нормална. Може ли едно дете на тази възраст да има подобно възприятие за живота?

А какво ще кажеш за съня, който описва във второто си писмо? Да предположим, че в този сън ти наистина си й казала да отиде в някаква градина, да се срещне с някакъв човек и да говори с някаква роза. И много години по-късно, тя отива и прави точно онова, което ти си й казала. Намира човека, за когото си говорила, и което е по-важното, научава се да разговаря с розите. Може ли това да бъде реално?