Сердар Юзкан - Изгубената роза

— Картината не иска да бъде завършена, след като ти видя малката госпожичка, а? О, Боже, преследването винаги е най-хубавата част. Когато гониш или те гонят, когато хванеш или те хванат, нещата се скапват, а? Добре, синко, много добре. Нека картината да повиси още малко време тук.

Просякът изпразни върху рогозката купичката с монети — печалбата му за деня. Напълни я с плодов сок и я сложи пред младия мъж. Самият той отпи голяма глътка направо от шишето.

— Този твой Сан Диего? Там става ли за просене?

— Нямам представа. И въобще не е „мой“. Аз съм от Ню Йорк. Преди да напусна, учих в колеж в Бостън. Сетне се преместих в Сан Диего, за да живея при един приятел.

— Какво казват твоите хора за напускането на колежа? Чул съм, че колежаните печелят добри пари, а?

— Семейството ми никога не е имало големи финансови очаквания от мен. Те се справят доста добре. Но очакваха повече. Мислеха, че мога да стана добър банкер или нещо подобно. И понеже напуснах „Харвард“, вдигнаха голям шум и врява. Но нямаше друг начин, аз просто трябваше да рисувам.

— „Харвард“, значи? Божке, Божке! Чувал съм за него! Казал си туй на малката госпожичка, ай на бас!

— Не съм.

Просякът загледа втренчено и с недоверие младия мъж.

— Синко, има три възможности. А) ти си глупак; Б) не искаш да очароваш малката госпожичка; С) значи си глупак. Избери си сам.

Художникът се усмихна.

— Какво искаш, синко? — продължи просякът. — Искаш тя да те вземе за неудачник? Един овчар, който пасе стадо картини, които не продава? Кажи й кой си. Как ще те опознае, ако не й покажеш?

— Не знам, не съм сигурен дали искам да ме види по различен начин, само защото съм учил в „Харвард“. Не искам да бъда наказан като бъда обичан заради някого, който не съм.

— К’во? Кой обича к’во и наказва кого?

— Ако тя ме хареса, защото съм бил в „Харвард“, тогава по-добре въобще да не ме харесва. Аз не съм моето образование. Или работата ми, или мозъкът ми… И не съм сбор от всички тези неща.

— Значи знайш кой си, тъй ли, синко?

— Ами, аз съм просто… Аз просто съм този, който съм.

— Синко, ти дойде да ме слушаш. Не виждаш ли колко умна е тя, с тез сенки, които гони из главата си? Думата „Харвард“ ще бъде като музика в ушите й. Просто й кажи „Харвард“, може би ще имаш късмет.

Художникът поклати глава.

— Не, прекалено е рисковано… Винаги ще има някого по-добър от мен. Но няма никого като мен. Нали знаеш, пръстовите отпечатъци на всеки човек са различни. Харесва ми да мисля, че имаме и подобни душевни отпечатъци. Отпечатъци, които прикриваме, като обличаме модерни ръкавици…

— О, Божке! Бедничкият, сега пък говори за ръкавици!

— Извинявай — рече, усмихвайки се, художникът.

— И тъй, ти какво очакваш от малката госпожичка?

— Не знам. Смяташ ли, че ще дойде и утре?

— Съжалявам, синко. Да ти кажа бъдещето, туй струва четири долара. Не може да го правя безплатно за онез, които не знаят какво искат.

— Предполагам, че си прав — след кратко мълчание художникът добави: — Добре, мисля, че трябва да тръгвам.

— Твоя воля, синко. Следващия път, кат дойдеш, донеси бира. Голяма бутилка безалкохолна бира, запомни.

След като прибра картините си в джипа, художникът се разходи под звездите. Пълната луна се отразяваше във водата, пътеката й ставаше все по-широка, докато се протягаше към хоризонта. Той закова очите си в гледката, като се чудеше как може да е омагьосан толкова силно от едно момиче, в чието лице не виждаше светлината, която търсеше.

В края на един дълъг, безцелен ден Диана се загледа в снимката на майка си.

— Мамо, да предположим, че промених мнението си и ще тръгна да търся Мери. Каква ли ще е разликата? Наистина ли мислиш, че можем да намерим Мери чрез едно име — името на една жена, която преди много години вероятно я е научила да говори с розите?

Сърцето в гърдите й натежа.

— Нека само за минута предположим, че ще измина хиляди мили до страната, където се намира дворецът, и ще намеря къщата на онази жена близо до този дворец. Знаем ли въобще дали тя е жива? Ако е, дали ще си спомня чуждестранното момиче, което е посетило хотела й преди толкова много години? Добре, ако наистина е научила Мери да говори с розите, сигурна съм, че ще я помни. Но ние не смятаме, че подобно нещо е възможно, нали, мамо?

И дори ако си я спомня, каква полза от това? Как бихме узнали къде е Мери сега?

Ако наистина отида и я попитам най-учтиво: „Извинете ме, мадам, не знам дали си спомняте, но преди много години тук, у вас е отседнала една туристка. Името й е Мери. Спомняте ли си я? Тя беше малкото момиче, което вие научихте да говори с розите… Сега, моля ви, кажете къде мога да я намеря?“