Сердар Юзкан - Изгубената роза

Мислиш ли, че ще ме чуе и ще отговори на въпроса ми? Най-вероятно първо ще ми се усмихне, а когато започна да задавам същия въпрос на персонала и дори на гостите й, учтиво ще ме помоли да напусна. Когато й кажа, че няма да мръдна дори един сантиметър, докато не науча къде е Мери, тъй като едва ли ще ме изхвърли със сила, ще се обади в консулството. Но аз няма да се предам. Ще държа хората от консулството часове наред, като не спирам да ги разпитвам: „Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?“ И тогава какво? Предполагам ще решат, че съм си загубила ума и ще ме изпратят у дома с първия полет, с придружителна бележка, че съм луда. На летището ще ме чакат мъже с бели престилки, които ще ме хванат за ръцете и ще ме ескортират до най-близката психиатрична клиника.

Е, това наистина са добри новини, мамо. Защото там е единственото място, където мога да намеря Мери.

Сякаш всички високи момичета с кестенява коса в Сан Франциско се бяха събрали в парка и сякаш всички се бяха наговорили да приличат на Диана. Но когато приближаха по-наблизо, художникът за пореден път биваше разочарован. През последните две вечери бе очаквал Диана, но тя не се появи.

Той се укори, че не се придържа към програмата си заради едно момиче, за което знаеше, че не е за него. Но просто не можеше да се принуди да напусне парка.

От доста време, след като загуби вярата си — резултат от натрупания опит в любовните връзки и последвалите от това грешки, художникът не се бе обвързвал с никаква любов. До днес той бе стигнал до убеждението, че всяка нова връзка без изключение означава нова раздяла, така че бе решил да потърси убежище в свободния от сътресения свят на самотниците.

Преди време гледаше на всяка раздяла като на прелюдия към нова връзка и не смяташе, че е загубил нещо. Но скоро стигна до убеждението, че руините, остатъците и разбитите чирепчета от всяка предишна връзка се пренасят и в следващата.

Също така осъзна, че когато една връзка се провали и приключи, повечето хора смятат, че са единствените, които са били наранени. Всички бяха твърдо убедени, че те са обичали партньора си по забележителен начин, докато той не им е отговорил, както подобава.

Такъв беше случаят с последната му приятелка, с която се раздели преди три години. Седмици наред се бе опитвал да проумее това несъответствие. Как беше възможно и двете страни да вярват, че са единствените, които са били обидени? Че само техните чувства са били накърнени? Един ден, докато гледаше как летят две чайки, той откри отговора, който търсеше.

Този ден художникът бе поставил триножника си на скалите, близо до мястото, където живееше. Както си бе погълнат от рисуването, една чайка привлече вниманието му, като излетя от близката скала и се спусна шеметно с нисък полет към водата. Тя моментално бе последвана от друга, която стоеше на противоположната скала. Втората чайка се спусна към морската вода на същото място. Точно когато бяха на един дъх разстояние от нея, с риск да се сблъскат, двете предприеха серия маневри, които ги изведоха обратно високо в небето. Сякаш прегръщайки се с крилете си, те се издигнаха едновременно и се зареяха във висините над нивото на скалите под тях.

Докато наблюдаваше полета на двете чайки, художникът си помисли, че колкото и да е привързан към някого, човек първо трябва да бъде необвързан.

Повечето хора обаче пристъпваха в новите си връзки с бремето на старите. Дали носеха от миналото чувството за недоверие, чувството, че са били неразбрани или някаква защитна стена, всичко това им пречеше да изживеят свободно новите си отношения. Може би бяха прави да мислят, че са били обидени и неразбрани в предишната връзка, но онова, което пропускаха да видят бе, че не техният партньор, ги е наранил, а миналото, което не бяха в състояние да оставят зад себе си.

Тези две чайки, които идваха от две различни скали, бяха способни да оставят своето „минало“, да напуснат старото си място и да се спуснат към повърхността на морето — към точка нула, откъдето да започнат — една заради друга, освободили се от своята идентичност. Само така можеха да се издигнат към небесата заедно, преплетени една в друга.

Навикът на художника да рисува чайки започна от този ден. Но неговата чайка се бе изморила от соловото си летене и копнееше за мига, когато ще може да се спусне към морето. Вероятно тук не бе онова пристанище, бряг или залив, към който да се устреми и да го направи, но кой знае защо не можеше да си тръгне, за да продължи да се рее в небето.