Иля Илф - Дванадесетте стола

— Гу-гу! — отвърна стълбището.

— Портиер! Портиер!

— Гум-гум! Гум-гум!

Тогава, пристъпвайки неспокойно с босите си крака, инженерът се подхлъзна и за да запази равновесие, изпусна вратата. Медното езиче на американската секретна брава щракна и вратата се затвори. Стената затрепери. Неразбран още непоправимостта на случилото се, Ернест Павлович натисна дръжката. Вратата не се помръдна.

Слисан, инженерът дръпна дръжката още няколко пъти и се ослуша с разтуптяно сърце. Цареше здрачна църковна тишина. През разноцветните стъкла на високия прозорец едва се промъкваше светлина.

„Ама че се наредих!“ — помисли си Ернест Павлович.

— Виж я ти негодницата! — обърна се той към вратата.

Долу започнаха да тряскат и избухват като снаряди човешки гласове. После залая като високоговорител домашно куче.

По стълбището тикаха нагоре детска количка!

Ернест Павлович уплашено заситни по площадката.

— Човек може да полудее!

Стори му се, че всичко това е твърде нелепо, за да може наистина да се случи. Той отново се приближи до вратата и се ослуша. Чу някакви нови звуци. Отначало му се стори, че някой ходи из апартамента.

„Може би някой е влязъл през задния вход?“ — помисли си той, макар да знаеше, че вратата на задния вход беше затворена и в апартамента не можеше да влезе никой.

Еднообразният шум продължаваше. Инженерът затаи дъх. Тогава той разбра, че този шум идва от течащата вода. Явно, тя течеше от всички кранове в апартамента. Ернест Павлович едва не ревна.

Положението беше ужасно. В Москва, в центъра на града, на площадката на деветия етаж стоеше възрастен мустакат мъж с висше образование, абсолютно гол и покрит с шаваща още сапунена пяна. Нямаше къде да отиде. Той по-скоро би се съгласил да го хвърлят в затвора, отколкото да се покаже в такъв вид. Оставаше му едно — да загине. Пяната започваше да се спихва и пареше гърба му. По ръцете и лицето тя вече бе засъхнала, заприлича на кел и стягаше кожата като стипца след бръснене.

Така измина половин час. Инженерът се търкаше о варосаната стена, стенеше и на няколко пъти безуспешно се опита да строши вратата. Изпоцапа се и стана страшен.

Шчукин реши да слезе долу, при портиера, каквото и да му коства това.

„Не, друг изход няма, няма. Само да мога да се скрия при портиера!“

Задъхвайки се и като се прикриваше с ръка, както правят мъжете, когато влизат във водата, Ернест Павлович започна бавно да се промъква покрай перилата. Озова се на площадката между осмия и деветия етаж.

Фигурата му се освети от разноцветните ромбове и квадрати на прозорците. Той заприлича на Арлекин, който подслушва разговора между Коломбина и Палячо. Вече беше завил по стълбището, когато изведнъж бравата на вратата на долния апартамент изтрещя и от него излезе госпожица с балетно куфарче. Госпожицата не бе успяла да направи крачка, а Ернест Павлович вече се озова на своята площадка. Той почти оглуша от страшните удари на сърцето си.

Едва след половин час инженерът се поокопити и можа да предприеме нов опит. Този път той твърдо реши да се спусне стремително надолу и без да обръща внимание на нищо, да дотича до мечтаната стая на портиера.

Така и направи. Скачайки безшумно през четири стъпала, членът на бюрото на секцията на инженерите и техниците слизаше надолу и тихичко виеше. За момент той се спря на площадката на шестия етаж. Това го погуби. Отдолу някой се качваше.

— Невъзможно момче! — чу се женски глас, многократно подсилен от стълбищния репродуктор. — Колко пъти съм му казвала!

Подчинявайки се вече не на разума, а на инстинкта, както подгоненият от кучета котарак, Ернест Павлович излетя на деветия етаж.

Озовал се на своята изпоцапана от мокри следи площадка, той тихо заплака, като скубеше косите си и конвулсивно потреперваше. Горещите сълзи се врязаха в засъхналата пяна и прокараха през нея две криволичещи бразди.

— Господи! — простена инженерът. — Боже мой! Боже мой!

Живот нямаше. А при това Той съвсем ясно чу грохот от минаващ по улицата камион. Значи, някъде живееха!

Той направи още няколко пъти опити да слезе долу, но не можа — нервите му не издържаха. Бе попаднал в гробница.

— Измърсили като свине! — чу той старчески глас от долната площадка.

Инженерът изтича до стената и няколко пъти удари главата си в нея. Най-разумно би било, разбира се, да вика, докато дойде някой, и после да се предаде в плен на дошлия. Но Ернест Павлович бе загубил напълно способността да разсъждава и дишайки тежко, се въртеше по площадката.