Иля Илф - Дванадесетте стола

Изход нямаше.

В редакцията на големия ежедневник „Станок“, която се помещаваше на втория етаж на Дома на народите, бързо подготвяха материал за набор.

Подбираха от изостаналия материал (набран, но непоместен в миналия брой) бележки и статии, пресмятаха броя на редовете и започна всекидневният пазарлък за място.

На своите четири страници вестникът можеше да побере 4 400 реда. Тук трябваше да се помести всичко: телеграми, статии, хроника, писма на рабкорите, обявления, един фейлетон в стихове и два в проза, карикатури, снимки, специални рубрики: театър, спорт, шахмат, уводна и подуводна статия, съобщения на съветски партийни и професионални организации, печатащият сее продължение роман, художествени очерци из столичния живот, дребни случки, озаглавени „Ситнежи“, научно-популярни статии, радио и различен случаен материал. Всичко по различните отдели се набираше материал за около 10 000 реда. Поради това разпределянето на мястото по страниците обикновено се придружаваше с драматични сцени.

Пръв при отговорния секретар на редакцията изтича завеждащият шахматната рубрика маестро Судейкин. Той зададе вежлив, но пълен с тревога въпрос:

— Как? Днес няма ли да има шахмат?

— Не се побира — отвърна секретарят. — Подлистникът е голям. Триста реда.

— Но днес е събота. Читателят очаква неделната рубрика. Имам отговори на задачи, прекрасен етюд на Неунивако, имам най-сетне…

— Добре. Колко искате?

— Не по-малко от сто и петдесет.

— Добре. Щом има отговори на задачи, ще дадем шестдесет реда.

Маестрото се опита да измоли още тридесетина реда, поне за етюда на Неунивако (забележителната индийска партия Тартаковер—Боголюбов той държеше в себе си повече от месец), но го изместиха.

Дойде репортерът Персицки.

— Трябва ли да се дават впечатления от пленума? — запита той доста тихо.

— Разбира се! — викна Оекретарят. — Та нали завчера говорихме.

— Пленум има — каза Персицки още по-тихо — и две скици, но те не ми дават място.

— Как не дават? С кого говорихте? Те да не са полудели?

Секретарят хукна да се кара. След него, интригувайки, вървеше Персицки, а още по-назад тичаше сътрудникът от отдела за обявления.

— Имаме обявления за секарови капки 16 16 Секарови капки — лекарство против сифилис, по името на създателя им д-р Секар. — Б.пр. ! — крещеше той с печален глас.

След него се тътреше домакинът, като мъкнеше със себе си купения от тържището тапициран стол за отговорния редактор.

— Капките във вторник. Днес поместваме наши приложения!

— Много ще спечелите с вашите безплатни обявления, а за капките парите са вече получени.

— Добре, ще изясним този въпрос с дежурния редактор. Дайте обявлението на Паша. В момента тя отива в дежурната.

Секретарят седна да чете уводната. Но веднага го откъснаха от това увлекателно занимание. Бе дошъл художникът.

— Аха — каза секретарят, — много добре. Има тема за карикатура във връзка с последните телеграми от Германия…

— Аз мисля така — започна художникът: — Стоманеният шлем и общото положение в Германия…

— Добре, комбинирайте някак, а после ще ми покажете.

Художникът отиде в своя отдел. Там той взе квадратче ватманска хартия и нахвърли с молив дръгливо куче. На главата на кучето той надяна германска каска с пика. След това се зае с надписите. Върху туловището на животното написа с печатни букви думата „Германия“, върху извитата опашка — „Данцигски коридор“, върху челюстта — „Мечти за реванш“, върху нашийника — „Плана Дауес“ и върху изплезения език — „Щреземан“. Пред кучето художникът постави Поанкаре да държи в ръка парче месо. Художникът бе намислил да постави надпис и върху месото, но парчето бе малко и надпис не можеше да се помести. Човек, по-несъобразителен от вестникарския карикатурист, би се объркал, но художникът, без да се замисля, нарисува към месото нещо подобно на привързана за гърлото на аптекарско шише рецепта и на нея написа с дребни букви: „Френски предложения за гарантиране безопасността“. За да не бъде объркан Поанкаре с някакъв друг държавен деец, художникът написа на корема му „Поанкаре“. Скицата бе готова.

На масата в художествения отдел имаше чужди списания, големи ножици, кутии с туш и бяла боя. По пода се валяха изрезки от снимки: нечие рамо, нечии крака и части от пейзаж.

Петима художници стържеха снимките с ножчета за бръснене „Жилет“ — правеха ги по-светли; придаваха на снимките релефност, като ги боядисваха с туш и бяла боя, а на обратната им страна слагаха надпис и размер: 3-3/4 квадрата, 2 колонки и така нататък — указания, необходими за цинкографията.