За Авесалом Владимирович Изнуренков можеше да се каже, че втори човек като него няма в цялата република. Републиката го ценеше заради заслугите му. Той й беше много полезен. И въпреки всичко това оставаше неизвестен, макар в изкуството си да беше също такъв майстор, както Шаляпин — в пеенето, Горки — в литературата, Капабланка — в шахмата, Мелников — при бягането с кънки и както най-кафявият и с най-голям нос асириец, заемащ най-хубавото място на ъгъла на Тверска и булевард Камерхерски — в лъскането на обуща с жълта боя.
Шаляпин пееше. Горки пишеше голям роман. Капабланка се готвеше за мач с Альохин. Мелников чупеше рекорди. Асириецът докарваше чепиците на гражданите до огледален блясък. Авесалом Изнуренков остроумничеше.
Той никога не остроумничеше без цел, заради хубавата дума. Правеше това по поръка на хумористичните списания. На плещите си той изнасяше най-отговорните кампании, снабдяваше с теми за рисунки и фейлетони повечето от московските сатирични списания.
Великите хора остроумничат два пъти в живота си. Тези остроумия ги прославят и остават в историята. Изнуренков пускаше не по-малко от шестдесет първокласни остроумия на месец, които се повтаряха с усмивка от всички, и все пак си оставаше неизвестен. Ако с остроумието на Изнуренков се подписваше някоя рисунка, славата бе за сметка на художника. Над рисунката се поставяше името на художника. Името на Изнуренков то нямаше.
— Това е ужасно! — крещеше той. — Невъзможно е да се подпише човек. Под какво да се подпиша? Под двата реда ли?
И той продължаваше да се бори пламенно с враговете на обществото: с лошите кооператори, с прахосниците, с Чембърлейн, с бюрократите. С остротите си той жигосваше подлизурковците, домоуправителите, частниците, ръководителите, хулиганите, гражданите, тия, които не желаеха да намалят цените, и стопановедите, кръшкащи от режима за икономии.
След излизането на списанията от печат остроумията се казваха от цирковата арена, препечатваха се от вечерните вестници, без да се посочва източникът, и се поднасяха на публиката от естрадата от „авторите-куплетисти“.
Изнуренков съумяваше да остроумничи в ония области, където не би могло сякаш да се каже нищо смешно. От такава печална пустиня, като надутите надбавки върху себестойността, Изнуренков успяваше да измъдри стотина шедьоври на хумора. Хайне би бил безпомощен, ако му предложеха да каже нещо смешно и заедно с това обществено полезно във връзка с неправилните тарифни такси на пратките с малка бързина; Марк Твен би избягал от такава тема. Но Изнуренков оставаше на своя пост.
Той тичаше по редакционните стаи, блъскаше пепелници и плювалници и блееше. След десет минути темата биваше обработена, рисунката обмислена и заглавието натъкмено.
Когато видя в стаята си човека, който отнасяше подпечатания стол, Авесалом Владимирович замахна с току-що изгладените от шивача панталони, подскочи и заграчи:
— Вие сте си загубили ума! Протестирам! Нямате право! В края на краищата има закон! Макар той и да не е писан за глупците, но на вас може би ви е известно, че мебелите могат да стоят още две седмици! Ще се оплача на прокурора!… Ще заплатя най-сетне!
Иполит Матвеевич не мърдаше от мястото си, а Изнуренков свали палтото си и без да се отмести от вратата, навлече панталоните върху пълните си като на Чичиков крака. Изнуренков бе въздебеличък, но имаше слабо лице.
Воробянинов не се съмняваше, че тозчас ще го грабнат и замъкнат в милицията. Ето защо той бе много учуден, когато стопанинът на стаята, справил се с тоалета си, неочаквано се успокои.
— Но разберете най-сетне — започна домакинът с примирителен тон, — че аз не мога да се съглася с това.
На мястото на Изнуренков Иполит Матвеевич също в края на краищата не би могъл да се съгласи да му крадат сред бял ден столовете. Но той не знаеше какво да каже и поради това мълчеше.
— Не съм аз виновният. Виновен е Музпред. Да, съзнавам. Не бях платил цели осем месеца за наетото пиано, но нали не го продадох, макар да имах пълна възможност да направя това. Постъпих честно, а те по мошенически. Дигнаха инструмента, на всичко отгоре подадоха заявление в съда и описаха мебелите. На мене не бива нищо да ми се описва. Тия мебели са оръдие за производство. И столът — и той е оръдие за производство.
Иполит Матвеевич започна нещичко да долавя.
— Оставете стола! — изпищя неочаквано Авесалом Владимирович. — Чувате ли? Вие! Бюрократ такъв!
Читать дальше