Иля Илф - Дванадесетте стола

В десет часа сутринта великият комбинатор влезе в улица Варсонофиевска. Пред него тичаше вчерашният безпризорен. Той му посочи къщата:

— Да не лъжеш?

— Ех пък вие, чичко… Ей тука, в главния вход.

Бендер даде на момчето честно спечелената рубла.

— Трябва да додадете нещо — каза момчето, подражаващо на файтонджиите.

— От умряло магаре уши. Ще ги получиш от Пушкин. Довиждане, недоносче.

Остап почука на вратата, без да помисли под какъв предлог ще влезе. За разговори с дамички той предпочиташе вдъхновението.

— Охо? — попитаха зад вратата.

— По работа — отвърна Остап.

Вратата се отвори. Остап се вмъкна в стаята, която можеше да бъде мебелирана само от същество с въображение на кълвач. По стените висяха снимки на киноартисти, куклички и тамбовски гоблени. На този пъстър фон, от който се премрежваха очите, мъчно можеше да се забележи малката стопанка на стаята. Тя бе облечена с пеньоар, преправен от рубашката на Ернест Павлович и гарниран със странна кожа.

Остап веднага схвана как трябва да се държи в светско общество. Той затвори очи и отстъпи крачка назад.

— Прекрасна кожа! — възкликна той.

— Шегувате се! — рече нежно Елочка. — Това е мексикански заек.

— Не може да бъде. Излъгали са ви. Дали са ви много по-добра кожа. Това са шанхайски пантери. Да, да! Пантери! Познавам ги по нюанса. Виждате ли как кожата блести на слънцето!… Изумруд! Изумруд!

Елочка сама беше боядисала мексиканския заек със зелена боя и поради това похвалата на ранния посетител й бе особено приятна.

Не давайки на домакинята да се съвземе, великият комбинатор изтърси всичко, което бе слушал някога за кожите. След това заговориха за коприната и Остап обеща да подари на очарователната домакиня няколкостотин копринени пашкула, които му били уж донесени от председателя на ЦИК в Узбекистан.

— Вие сте момче на място — забеляза Елочка, стигнала до това заключение след първите минути на запознанството.

— Вас, разбира се, ви учуди това ранно посещение на непознат мъж, нали?

— Хо-хо!

— Но аз идвам при вас по една много деликатна работа.

— Шегувате се!

— Вие вчера бяхте на тържището и ми направихте необикновено впечатление.

— Нахалничите!

— Моля ви се! Непростимо е да нахалничи човек с една такава очарователна дама.

— Ужас!

Разговорът продължи в същата насока, която в известни случаи обаче дава прекрасни плодове. Но комплиментите на Остап ставаха все по-блудкави и по-кратки. Той бе забелязал, че втория стол го няма в стаята. Трябваше да надуши следите. Примесвайки своите въпроси с цветисти източни ласкателства, Остап научи за събитията, станали вчера в живота на Елочка.

„Открива се нова работа — помисли си той, — столовете плъзват като хлебарки.“

— Мило момиче — неочаквано каза Остап, — продайте ми този стол. Много ми харесва. Само вие с вашия женски усет сте могли да изберете такова художествено нещо. Продайте ми го, момиче, ще ви дам седем рубли.

— Нахалничите, малкия — отвърна лукаво Елочка.

— Хо-хо — втълпяваше Остап.

„С нея трябва да се действува другояче — реши той, — ще предложа замяна.“

— Знаете ли, сега в Европа и в най-приличните къщи на Филаделфия са възобновили старата мода — да се налива чай през цедка.

Необикновено ефектно и много елегантно.

Елочка наостри уши.

— Тия дни при мене идва познат дипломат от Виена и ми я донесе като подарък. Забавна работа.

— Трябва да е знаменито — заинтересува се Елочка.

— Охо! Хо-хо! Хайде да направим замяна. Вие ще ми дадете стола, а аз на вас — цедката. Искате ли?

И Остап измъкна от джоба си малката позлатена цедка.

Слънцето се търкаляше в цедката като яйце. По тавана рипаха зайчета. Неочаквано тъмният ъгъл на стаята се освети. Предметът направи на Елочка такова неотразимо впечатление, каквото прави старата консервна кутия на людоеда от племето мумбо-юмбо. В такива случаи людоедът крещи с цяло гърло. Елочка пък тихичко заохка:

— Хо-хо!

Без да й даде да се опомни, Остап остави цедката на масата, взе стола и след като научи от очарователната жена адреса на мъжа й, галантно се сбогува.

За концесионерите настана усилно време. Остап поддържаше, че столовете трябва да се коват, додето са горещи. Иполит Матвеевич бе амнистиран, макар Остап от време на време да го подлагаше на разпит:

— И за какъв дявол съм се свързал с вас? Защо сте ми собствено? По-добре да бяхте се върнали в къщи, в отдела за гражданско състояние. Там ви чакат покойниците, новородените. Не измъчвайте младенците. Тръгвайте!