Иля Илф - Дванадесетте стола

— Е, да върви по дяволите! Друг път ще знае!

Коля си отиде. Остап се качи в стаята на Иванопуло и погледна оттам на улицата. Иполит Матвеевич стоеше на отсрещната страна, опрян на желязната ограда на посолството.

— Гражданино Михелсон! — викна Остап. — Конрад Карлович! Влезте вътре! Разрешавам!

Иполит Матвеевич влезе в стаята вече поокопитен.

— Нечувано нахалство! — каза той гневно. — Едва се сдържах.

— Ай-ай-ай — посъчувствува му Остап, — каква младеж се е навъдила! Ужасна младеж! Преследва чуждите жени! Пилее чужди пари… Пълен упадък. Но кажете ми, моля ви се, боли ли наистина, когато удрят човека по главата?

— Ще го извикам на дуел!

— Чудесно! Мога да ви препоръчам мой много добър познат. Знае кодекса за дуелите наизуст и има на разположение две метли, напълно пригодни за борба не на живот, а на смърт. За секунданти можете да вземете Иванопуло и съседа отдясно. Той е бивш почетен гражданин на град Кологрив и досега се кичи с тази титла. А можете да устроите дуел със сатъри за кълцане на месо — по-елегантно е. Всяко нараняване е безусловно смъртоносно. Сразеният противник механически се превръща на кюфте. Това харесва ли ви, предводителю?

В този момент откъм улицата се чу изсвирване и Остап отиде да получава агентурни сведения от безпризорните.

Безпризорните се бяха справили отлично с възложената им задача. Четири стола бяха попаднали в театър „Колумб“. Безпризорният подробно разказа как са карали тия столове с количка, как са ги разтоварили и са ги вкарали в сградата през входа за артистите. Местоположението на театъра беше добре известно на Остап.

Два стола били откарани с файтон от някаква си, по думите на друг млад разузнавач, „елегантна голтачка“. Както изглежда, малчуганът не се отличаваше с големи способности. Уличката, в която бяха откарали столовете — Варсонофиевска, — той знаеше; помнеше дори, че номерът на апартамента е седемнадесети, но съвсем не можеше да си спомни номера на сградата.

— Много бързо тичах — каза безпризорният, изхвръкна ми из главата.

— Няма да получиш пари — отсече работодателят.

— Чи-и-чко!… Но аз ще те заведа.

— Добре! Остани. Ще отидем заедно.

Оказа се, че блеещият гражданин живее на улица Садовая-Спаска. Остап записа точния адрес в бележника си.

Осмият стол бе отишъл в Дома на народите. Малчуганът, който преследваше този стол, излезе много ловък. Преодолявайки пречките под формата на комендатура и многобройни пропуски, той прониква в сградата и се убеждава, че столът е купен от домакина на редакцията на „Станок“.

Двама от малчуганите още ги нямаше. Те дотичаха почти едновременно, запъхтени и уморени.

— Улица Казармена, край Чистие Пруди.

— Номер?

— Девет. И апартаментът е девет. В съседство живеят татари. В двора. Аз сам му отнесох стола. Пеша вървяхме.

Последният бързоходец донесе печални известия. Отначало всичко било добре, но после тръгнало зле. Купувачът влязъл със стола в магазията на Октомврийската гара и просто било невъзможно да се промъкне човек при него — край вратата стояли стрелци от ОВО НКПС.

— Навярно е заминал — завърши своя доклад безпризорният.

Това обстоятелство разтревожи много Остап. След като възнагради безпризорните по царски — по рубла на бързоходец, с изключение на вестителя от улица Варсонофиевска, който бе забравил номера на сградата (нему бе заповядано да се яви на другия ден по-раничко), техническият директор се върна в къщи и без да отговаря на въпросите на посрамилия се председател на ръководството, се зае да крои нови планове.

— Още нищо не е загубено. Адресите са налице. А за да се добере човек до столовете, съществуват много стари, изпитани методи: 1) обикновено познанство, 2) любовна интрига, 3) запознаване чрез взлом, 4) обмяна и 5) пари. Последното средство е най-сигурното. Но парите са малко.

Остап погледна подигравателно Иполит Матвеевич. Обикновената свежест на мисълта и душевното равновесие на великия комбинатор се възвърнаха. Пари, разбира се, могат да се намерят. В резерва бяха: картината „Болшевики пишат писмо на Чембърлейн“, цедката за чай и пълната възможност да продължава кариерата на многоженец.

Тревожеше го само мисълта за десетия стол. Следа естествено имаше, но каква следа! — неопределена и мъглява.

— Е, какво пък — изрече високо Остап. — Човек може да се залови при такива шансове. Играя девет срещу един. Заседанието продължава! Чувате ли? Вие! Съдебни заседателю!