Иля Илф - Дванадесетте стола

— Защо двеста и трийсет, а не двеста? — чу Иполит Матвеевич. Питаше Остап, който въртеше в ръка квитанцията.

— Включват се и петнайсет процента комисионна — отвърна госпожицата.

— Е, няма как! Дръжте!

Остап извади портфейла си, отброи двеста рубли и се обърна към главния директор на предприятието:

— Додайте трийсет рубли, драги, но по-бързо: не виждате ли — госпожичката чака. Хайде де!

Иполит Матвеевич не направи ни най-малък жест да извади пари.

— Хайде де! Какво ме гледате като войник въшка? Да не сте се побъркали от щастие?

— Нямам пари — измърмори най-сетне Иполит Матвеевич.

— Кой няма? — запита Остап много тихо.

— Аз.

— А двестате рубли?!

— Ам-м-ми… з-загубих ги.

Остап погледна Воробянинов и тутакси схвана защо лицето му бе така посърнало, страните — позеленели и очите — с подпухнали торбички.

— Дайте парите! — прошепна той с ненавист. — Стар негодник!

— Е, ще платите ли? — запита госпожицата.

— Една минутка! — обърна се към нея Остап с очарователна усмивка. — Малко затруднение.

Имаше още малка надежда. Можеше да я склони да почака за парите.

Точно тогава окопитилият се Иполит Матвеевич се намеси в разговора, като пръскаше слюнки наляво и надясно.

— Моля ви се! — завика той. — Защо пък и комисионна. Ние нищо не знаем за такова нещо! Трябва да предупреждавате. Отказвам да платя тези тридесет рубли.

— Добре — каза госпожицата кротко, — ей сега ще уредя всичко. Тя взе разписката, отиде при аукциониста и му каза няколко думи. Той веднага стана. Брадата му лъщеше под светлината на силните електрически лампи.

— Според правилата на търга — звънко обяви той — лицето, което отказва да заплати цялата сума за купения от него предмет, трябва да напусне залата. Продажбата на столовете се отменя.

Смаяните приятели не се помръдваха.

— Моля ви! — каза аукционистът.

Ефектът бе поразителен. Сред публиката злобно се смееха. Но въпреки всичко Остап не ставаше. Такива удари той не бе понасял отдавна.

— Мо-оля ви!

Аукционистът подканяше с глас, който не допускаше възражения.

Смехът в залата се усили.

И те излязоха. Малцина са излизали от тръжната зала така огорчени. Пръв вървеше Воробянинов. Превил правите си кокалести рамене, с окъсяло сако и смешни баронски ботуши, той вървеше като жерав и чувствуваше зад гърба си топлия, приятелски поглед на великия комбинатор.

Концесионерите се спряха в стаята, съседна на тръжната зала. Сега те можеха да наблюдават тържището само през стъклената врата. Пътят им за там бе вече преграден. Остап приятелски мълчеше.

— Възмутителни порядки — плахо запротестира Иполит Матвеевич — истинско безобразие! В милицията трябва да се оплачем от тях.

Остап мълчеше.

— Не, наистина дявол знае какво става! — продължаваше да се горещи Воробянинов. — По три кожи смъкват от трудещите се. Ей богу!… За някакви си десет вехти стола двеста и тридесет рубли! Просто да полудееш…

— Да — тъпо се обади Остап.

— Нали? — поде Воробянинов. — Човек просто може да полудее!

— Може.

Остап се долепи до Воробянинов, озърна се настрани и нанесе на предводителя къс, силен и незабележим за чуждото око удар в хълбока.

— На ти милиция! На ти скъпи столове за трудещите се от всички страни! На ти нощни разходки с момичета! На ти, побеляла брадо! На ти, дърти любовнико!

През цялото време на екзекуцията Иполит Матвеевич не гъкна.

Отстрани на случайния наблюдател можеше да се стори, че благовъзпитан син разговаря с баща си, само че бащата твърде възбудено си тресе главата.

— А сега — вън!

Остап застана гърбом към директора на предприятието и започна да наблюдава какво става в тръжната зала. След минута той се озърна.

Иполит Матвеевич все още стоеше зад него с изопнати по войнишки ръце.

— Ах, вие още ли сте тук, душа на обществото! Вън! Хайде…

— Дру-угарю Бендер — каза с умоляващ глас Воробянинов. — Другарю Бендер!

— Хайде! Хайде! И да не си се мяркал при Иванопуло! Ще те изгоня!

— Дру-угарю Бендер!

Остап не се обърна повече. В залата стана нещо, което така силно го заинтересува, че той пооткрехна вратата и започна да се ослушва.

— Всичко пропадна! — промърмори той.

— Какво пропадна? — угоднически запита Воробянинов.

— Продават столовете поотделно, ето какво. Може би искате да ги купите? Моля, няма да ви преча. Само че се съмнявам дали ще ви пуснат. Па и с пари, струва ми се, не сте пълен.

В този момент в тръжната зала ставаше следното: разбрал, че мъчно ще успее да измъкне от публиката изведнъж двеста рубли (доста голяма сума за дребната риба, която бе останала в залата), аукционистът реши да прибере тия двеста рубли на части. Отново започна наддаването за столовете, но вече поотделно.