Иля Илф - Дванадесетте стола

— Четири стола от двореца. Орехови. Тапицирани. Работа на Гамбс. Тридесет рубли. Кой дава повече?

Цялата решителност и хладнокръвието на Остап бързо се възвърнаха.

— Ей, вие, любимецо на жените, стойте тук и никъде не мърдайте. След пет минути се връщам. А вие тук си отваряйте очите кой какво върши. Нито един стол да не излезе.

В главата на Бендер веднага назря план, единствено възможен при такива тежки обстоятелства, в каквито бяха изпаднали те.

Той изтича на Петровка, приближи се до най-близкия котел, където разтапяха асфалт, и влезе в делови разговор с безпризорните.

След пет минути, както бе обещал, той наистина се върна при Иполит Матвеевич. Безпризорните стояха готови край входа на тръжната зала.

— Продават ги, продават — зашепна Иполит Матвеевич, — четирите, и още два вече продадоха.

— Вие я наредихте така хубаво — каза Остап, — радвайте се сега! В ръцете ни беше всичко, разбирате ли — в ръцете ни! Можете ли да разберете това?

В залата се чуваше скърцащ глас, с какъвто природата дарява само аукционистите, крупиетата и джамджиите:

— И половина, вляво. Трети път. Още един стол от двореца. Орехов. Напълно запазен. И половина, в средата — първи път — и половина, в средата.

Три стола бяха продадени поотделно. Аукционистът обяви продажбата на последния стол. Ярост душеше Остап. Той отново се нахвърли върху Воробянинов. Оскърбителните му упреци бяха пълни с горчивина. Кой знае докъде би стигнал Остап в своите сатирични упражнения, ако не бе го прекъснал бързо приближилият се мъж с костюм от кафяв лодзински 15 15 От град Лодз в Полша — известен с хубавите си вълнени платове. — Б.пр. плат. Той размахваше месестите си ръце, навеждаше се, притичваше и подскачаше, сякаш играеше тенис:

— Кажете, моля ви се — обърна се той бързо към Остап, — тук ли е тръжната зала? Да? Тръжната зала? И тук наистина ли се продават вещи? Чудесно!

Непознатият отскочи и тутакси лицето му бе озарено от множество усмивки.

— Значи, тук действително продават вещи? И наистина могат евтино да се купят, така ли? Висока класа! Много, много! Ах!…

Като клатеше въздебеличките си бедра, непознатият се втурна покрай слисаните концесионери в залата и така бързо купи последния стол, че Воробянинов можа само да изкряка. После с разписка в ръка той изтича да получи стола.

— Моля ви се, столът може ли веднага да се вземе? Чудесно!… Ах!… Ах!…

Непрекъснато блеейки и без да се спре нито за миг през цялото време, непознатият качи стола на един файтон и замина. След него хукна безпризорен.

Един след друг новите собственици на столовете се разотидоха, всеки пое своя път. След тях летяха малолетните агенти на Остап. Тръгна си и той. Иполит Матвеевич плахо вървеше по петите му. Днешният ден му се струваше сън. Всичко стана много бързо и далеч не така, както се очакваше.

На Сивцев Вражек рояли, мандолини и хармоники празнуваха пролетта. Прозорците бяха разтворени. По первазите им имаше саксии с цветя. Дебел мъж с открити космати гърди и по тиранти стоеше до един прозорец и пееше страстно. Покрай стената бавно се промъкваше котарак. В павилионите за продажба на продукти горяха газени лампички.

Край розовата къщичка се разхождаше Коля. Когато видя Остап, който вървеше отпред, той вежливо го поздрави и се приближи до Воробянинов. Иполит Матвеевич сърдечно го приветствува. Коля обаче не искаше да губи време.

— Добър вечер — каза рязко той и не можейки повече да се сдържа, удари Иполит Матвеевич по ухото.

Едновременно с това Коля изрече твърде вулгарна, по мнението на наблюдаващия тази сцена Остап, фраза.

— Така ще бъде с всеки — каза Коля с детско гласче, — който си позволи да посегне…

На какво именно да посегне, Коля не доизрече. Той се повдигна на пръсти и като затвори очи, плесна Воробянинов по бузата.

Иполит Матвеевич вдигна ръка, но не посмя дори да гъкне.

— Правилно — пригласяше на ударите Остап, — а сега по врата. Два пъти. Няма що. Понякога се налага яйцата да учат самозабравилата се кокошка… Още един път… Така. Не се стеснявайте. По главата повече не го удряйте. Там е най-слабото му място.

Ако старгородските съзаклятници можеха да видят отнякъде титана на мисълта и бащата на руската демокрация в този критичен за него момент, тайният съюз „Меча и ралото“ сигурно би прекратил своето съществуване.

— Струва ми се, че е достатъчно — каза Коля, като криеше ръката си в джоба.

— Още един път — молеше Остап.