Иля Илф - Дванадесетте стола

Новият брой на модния журнал показа проклетата съперница в четири различни образа: 1) със сребърни лисици, 2) е брилянтена диадема, 3) в авиаторски костюм (високи ботушки, много фина зелена куртка и ръкавици, широките краища на които бяха инкрустирани с изумруди от средна големина) и 4) в бален тоалет (каскади от скъпоценности и малко коприна).

Елочка обяви мобилизация. Татко Шчукин взе заем от взаимоспомагателната каса. Повече от тридесет рубли не му отпуснаха. Новото мощно усилие подкопа из корен домакинството. Трябваше да се води борба във всички области на живота. Наскоро бяха получени снимки на мис Вандербилд в нейния нов замък във Флорида. Наложи се и Елочка да се обзаведе с нови мебели. Тя купи при разпродажба два тапицирани стола. (Изгодна покупка! Не биваше да се изпусне!) Без да пита мъжа си, Елочка взе от отделените за храна пари. До петнадесети оставаха десет дена и четири рубли.

Елочка мина тържествено със столовете по малката уличка Варсонофиевска. Мъжа й го нямаше в къщи. Но той скоро се яви, мъкнейки тежка чанта.

— Мрачният мъж пристигна — отчетливо изрече Елочка.

Тя произнасяше всички думи отчетливо и те подскачаха бойко като грахови зърна.

— Здравей, Еленочка. Какво е това? Откъде са тия столове?

— Хо-хо!

— Не, наистина, откъде са?

— Кр-р-расота!

— Да, столовете са хубави.

— Зна-ме-ни-ти!

— Подарък от някого?

— Охо!

— Как?! Нима си ги купила? Но с какви пари? Да не би със средствата за храна? Хиляди пъти съм ти казвал…

— Ернестуля! Нахалничиш!

— Но как можеш да вършиш такива неща?! Няма да има просто какво да ядем!

— Ама че го рече!

— Но това е възмутително! Ти се простираш не според чергата си!

— Шегувате се!

— Да, да. Простирате се не според чергата си…

— Не ме учете как да живея!

— Не, нека поговорим сериозно. Получавам двеста рубли…

— Мрак!

— Рушвети не вземам, пари не крада и не умея да ги фалшифицирам…

— Ужасно!

Ернест Павлович млъкна.

— Виж какво — каза той най-сетне, — така не може да се живее.

— Хо-хо — каза Елочка, сядайки на един от новите столове.

— Трябва да се разделим.

— Ама че го рече!

— Характерите ни не си схождат. Аз…

— Ти си дебел и красив хлапак.

— Колко пъти съм те молил да не ме наричаш хлапак!

— Шегувате се!

— И откъде се взе у тебе тоя идиотски жаргон!

— Не ме учете как да живея!

— По дяволите! — викна инженерът.

— Нахалничите, Ернестуля.

— Нека се разделим с добро.

— Охо!

— Ти нищо не ще ми докажеш! Този спор…

— Ще те набия като дете.

— Не, това е непоносимо! Принуден съм да направя тая крачка и твоите доводи не могат да ме спрат. Отивам веднага за каруцар.

— Шегувате се!

— Мебелите ще делим по равно.

— Ужасно!

— Ти ще получаваш сто рубли месечно. Дори сто и двадесет. Стаята ще остане на тебе. Живей, както си искаш, но аз така не мога…

— Знаменито — изрече с презрение Елочка.

— Аз ще се пренеса у Иван Алексеевич.

— Охо!

— Той замина на почивка и ми остави за през лятото целия си апартамент. Ключът е у мен… Само няма мебели.

— Кра-расота!

След пет минути Ернест Павлович се върна с портиера.

— Гардероба няма да взема, той ти е нужен, но писалищната маса, бъди така добра… И ето тоя стол вземете — обърна се той към вратаря. — Аз ще взема един от тия два стола. Мисля, че имам право?!

Ернест Павлович завърза своите вещи в голям вързоп, уви ботушите си във вестник и се обърна към вратата.

— Целият ти гръб е бял — каза Елочка с грамофонен глас.

— Довиждане, Елена.

Той очакваше, че поне в този случай жена му ще се въздържи от обичайния си жаргон. Елочка също схвана важността на момента. Напрегна се и затърси подходящи за раздяла думи. Тя бързо ги намери.

— С таксе ли ще отидеш! Кр-расота!

Инженерът като лавина се спусна по стълбището.

Елочка прекара вечерта с Фимка Собак. Те обсъждаха необикновено важното събитие, което застрашаваше да обърне с главата надолу световната икономика.

— Изглежда, ще се носят дълги и широки дрехи — казваше Фима, която завираше като кокошка главата си в раменете.

— Мрак!

И Елочка погледна с респект Фима Собак. Мадмоазел Собак минаваше за културно момиче: нейният речник имаше около сто и осемдесет думи. Освен това тя знаеше една дума, която Елочка не можеше дори и да сънува. Това беше съдържателна дума: хомосексуализъм. Не, нямаше никакво съмнение, Фима Собак беше културно момиче.

Оживеният разговор продължи до късно след полунощ.