Иля Илф - Дванадесетте стола

Но в душата си великият комбинатор се бе привързал към подивелия предводител. „Без него няма да е така весело“ — мислеше си Остап. И той попоглеждаше развеселен Воробянинов, по чиято глава вече бе поникнала сребриста тревица.

В плана за по-нататъшни действия на инициативата на Иполит Матвеевич бе отредено значително място. Още щом тихият Иванопуло излизаше, Бендер втълпяваше в главата на съдружника си най-късите пътища за търсене на съкровището:

Да се действува смело. Никой да не се разпитва. Повече цинизъм. Това се харесва на хората. Нищо да не се предприема чрез трети лица. Глупци вече няма. Никой няма заради вас да вади брилянти от чужд джоб. Но и без криминални престъпления. Трябва да тачим кодекса.

И въпреки това диренията протичаха без особен успех. Пречеха Наказателният кодекс и масата буржоазни предразсъдъци, вгнездили се в столичните жители. Те например не можеха да понасят нощни визити през прозореца. Трябваше да се работи само легално.

Същия ден, когато Остап посети Елочка Шчукина, в стаята на студента Иванопуло се появи мебел. Това беше столът, заменен срещу цедката за чай — третият поред трофей на експедицията. Отдавна бе минало времето, когато търсенето на брилянтите извикваше у съдружниците силни емоции, когато те разкъсваха столовете с нокти и прегризваха пружините им.

— Дори в столовете да няма нищо — казваше Остап, — смятайте, че ние сме спечелили най-малко десет хиляди. Всеки изтърбушен стол увеличава нашите шансове. Какво от това, че в стола на дамичката няма нищо? Не трябва заради това той да се чупи. Нека Иванопуло се обзаведе. За самите нас ще е по-приятно.

Същия ден концесионерите изхвръкнаха от розовата къщичка и се отправиха в разни посоки. На Иполит Матвеевич бе възложен блеещият непознат от улица Садовая-Спаска, бяха му дадени двадесет и пет рубли за разходи, заповядано му бе да не влиза в пивници и да не се връща без стол. Великият комбинатор пое мъжа на Елочка.

Иполит Матвеевич Пресече града с автобус №6. Подскачайки на коженото кресло и излитайки чак до лакирания таван на колата, той си мислеше само как да научи фамилното име на блеещия гражданин, под какъв предлог да влезе при него, какво да му каже с първата фраза и как да пристъпи към същността.

Когато слезе при Червените врати, той намери по написания му от Остап адрес дирената сграда и започна да обикаля наоколо. Не се решаваше да влезе. Това беше стар, мръсен московски хотел, превърнат в жилищен дом, натъпкан, ако се съди по изпокъртената мазилка на фасадата, от недобросъвестни наематели, които не си плащаха наема.

Иполит Матвеевич дълго стоя срещу входа, приближаваше се до него, научи наизуст написаната на ръка обява, заплашваща нехайните обитатели, и без да е измислил нещо, се качи на втория етаж. В коридора излизаха вратите на отделните стаи. Бавно, сякаш отиваше към черната дъска, за да докаже ненаучената от него теорема, Иполит Матвеевич се приближи до стая №41. На вратата бе прикачена с кабарче обърната надолу визитна картичка:

Съвсем занесен, Иполит Матвеевич забрави да почука, отвори вратата, направи три крачки като лунатик и се озова сред стаята.

— Извинете — каза той с глух глас, — мога ли да видя другаря Изнуренков?

Авесалом Владимирович не отговаряше. Воробянинов вдигна глава и едва сега забеляза, че в стаята няма никой.

По външния вид на стаята съвсем не можеха да се определят навиците на нейния обитател. Ясно бе само, че е ерген и че няма прислуга. На прозореца беше оставена хартийка с кожички от салам. Диванът до стената бе отрупан с вестници. От стените гледаха цветни снимки на котараци, котарачета и котенца. Сред стаята, до мръсните, обърнати настрани обуща стоеше ореховият стол. По всички предмети от мебелировката на стаята, включително и върху стола от старгородската къща, се мъдреха печати от червен восък. Но Иполит Матвеевич не обърна внимание на това. Той тутакси забрави за Наказателния кодекс, за наставленията на Остап и подскочи към стола.

В този момент вестниците върху дивана се размърдаха. Иполит Матвеевич се изплаши. Вестниците се плъзнаха и паднаха на пода. Изпод тях изскочи съвсем спокойно котенце. То погледна безстрастно Иполит Матвеевич и започна да се мие, като хващаше с лапичка ухото, бузичката и мустаците си.

— Пфу! — изрече Иполит Матвеевич.

И помъкна стола към вратата. Тя се разтвори сама. На прага се показа стопанинът на стаята — блеещият непознат. Той беше облечен с дълго палто, изпод което се виждаха лилави долни гащи. В ръката си държеше панталон.