Иля Илф - Дванадесетте стола

Иполит Матвеевич покорно остави стола и промърмори:

— Извинете, недоразумение, службата ми е такава.

Тогава Изнуренков страшно се развесели. Той се разтича из стаята и запя: „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги.“ Не знаеше какво да прави с ръцете си. Те просто летяха. Започна да връзва връзката си и я хвърли недовързана. После грабна вестник и без да прочете нито ред, го захвърли на пода.

— Та, значи, вие днес няма да вземете мебелите?… Много добре!… Ах! Ах!

Използувайки благоприятно стеклите се обстоятелства, Иполит Матвеевич тръгна към вратата.

— Почакайте! — викна изведнъж Изнуренков. — Виждали ли сте някога такъв котарак? Кажете, нали той наистина е необикновено рошав?

Котенцето се озова в треперещите ръце на Иполит Матвеевич.

— Висока класа!… — бърбореше Авесалом Владимирович и не знаеше какво да прави с излишъка от енергията си. — Ах!… Ах!…

Той се спусна към прозореца, плесна с ръце и се закланя често и ниско на двете момичета, които го гледаха от прозореца на отсрещната къща. Тъпчеше на едно място й щедро сипеше сладникави ах, ах.

— Момичета от Предградията! Прекрасен плод!… Висока класа!… Ах!… „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги…“

— И така аз си тръгвам, гражданино — каза някак глупаво директорът на концесията.

— Почакайте, почакайте! — започна да се вълнува изведнъж Изнуренков. — Една минутка!… Ах!… Ами котенцето? Нали наистина то е необикновено рошаво?… Почакайте!… Аз ей сегичка!…

Той се порови смутено из джобовете, изскочи от стаята, върна се, въздъхна, погледна през прозореца, отново изскочи и отново се върна.

— Извинете, душичке — обърна се той към Воробянинов, който през време на тия манипулации стоеше, опънал ръце по войнишки.

С тия думи той даде на предводителя половин рубла.

— Не, не, не отказвайте, моля. Всеки труд трябва да бъде заплатен.

— Крайно благодаря рече Иполит Матвеевич, възхищавайки се на ловкостта си.

— Благодаря ви, скъпи, благодаря ви, душичке!…

Вървейки по коридора, Иполит Матвеевич чуваше долитащите от стаята на Изнуренков блеене, пищене, пеене и страстни викове.

На улицата Воробянинов си спомни за Остап и потрепери от страх.

Ернест Павлович Шчукин обикаляше из празния апартамент, любезно отстъпен му за през лятото от неговия приятел, и не можеше да реши въпроса: да се окъпе ли, или да не се окъпе.

Тристайният апартамент се помещаваше под самия покрив на девететажна сграда. В него освен писалищната маса и Воробяниновия стол имаше още и едно стенно огледало. Нищо повече. Слънцето се отразяваше в огледалото и заслепяваше очите. Инженерът се облегна на бюрото, но тутакси скочи. Всичко беше нажежено.

„Ще отида да се изкъпя“ — реши той.

Съблече се, поразведри се, погледна се в огледалото и отиде в банята. Облъхна го прохлада. Влезе във ваната, обля се с вода от синята емайлирана кана и щедро се насапуниса. Целият се покри с парцали пяна и заприлича на Дядо Мраз.

— Ех, че приятно! — каза си Ернест Павлович.

Всичко бе много добре. Разхлади се. Жена му я нямаше. Занапред го очакваше пълна свобода. Инженерът приклекна и отвори крана, за да измие сапуна. Кранът захърка и започна бавно да бърбори нещо неприятно. Вода не течеше. Ернест Павлович пъхна плъзгавото си кутре в отвора на крана. Протече Тънка струйка — и толкоз. Ернест Павлович се навъси, излезе от ваната, като вдигна Най-напред единия си крак, след това другия, и се отправи към чешмата в кухнята. Но и там нищо не успя да издои.

Ернест Павлович зашляпа из стаите и се спря пред огледалото. Пяната му лютеше на очите, гърбът го сърбеше, парцали пяна падаха върху паркета. Ернест Павлович се ослуша да не би водата във ваната да е потекла и реши да повика портиера.

„Поне да донесе вода — каза си инженерът, като си търкаше очите, и чувствуваше, че почва бавно да кипва, — Иначе дявол знае какво ще правя.“

Той погледна през прозореца. На дъното на дворната шахта играеха деца.

— Портиер! — закрещя Ернест Павлович. — Портиер!

Никой не се обади.

Тогава Ернест Павлович си спомни, че портиерът живее при главния вход, под стълбището. Той стъпи върху студените плочи и придържайки вратата с ръка, се наведе надолу. На тоя етаж имаше само един апартамент и Ернест Павлович не се страхуваше, че могат да го видят в тази странна премяна от сапунена пяна.

— Портиер! — викна той надолу.

Думата изгърмя и шумно се търколи по стъпалата.