Иля Илф - Дванадесетте стола

В стаята на отговорния редактор имаше чуждестранна делегация. Преводачът на редакцията гледаше говорещия чужденец в лицето и обръщайки се към редактора, казваше:

— Другарят Арно желае да знае…

Водеше се разговор за структурата на съветския вестник. Докато преводачът обясняваше на редактора какво желае да научи другарят Арно, самият Арно, с кадифени панталони на колоездач, и всички останали чужденци с любопитство наблюдаваха червената перодръжка с писец №86, която бе подпряна в ъгъла на стаята. Перото почти докосваше тавана, а перодръжката в широката си част бе дебела колкото туловището на човек със среден ръст. С тази перодръжка можеше да се пише: писецът беше истински, макар че по размери надминаваше голяма щука.

— Охо-хо! — смееха се чужденците. — Колосално!

Писецът бе подарен на редакцията от конгреса на рабкорите.

Седнал на Воробяниновия стол, редакторът се усмихваше и като обръщаше бързо глава ту към перодръжката, ту към гостите, весело обясняваше.

Виковете в секретариата продължаваха. Персицки бе донесъл статията на Семашко и секретарят бързо зачеркваше от макета на третата страница шахматната рубрика. Маестро Судейкин вече не се бореше за прелестния етюд на Неунивако. Той полагаше усилия да запази поне решенията на задачите. След борбата, по-напрегната от борбата му с Ласкер на сансебастианския турнир, маестрото си извоюва малко местенце за сметка на рубриката „Из залите на съда“.

Изпратиха статията на Семашко за набор. Секретарят отново се задълбочи в уводната. Той бе решил да я прочете на всяка цена, така, от чисто спортен интерес.

Когато стигна мястото: „… Обаче съдържанието на последния пакт е такова, че ако Обществото на народите го зарегистрира, ще трябва да се признае, че…“, към него се приближи „Из залите на съда“, мъж с дълга коса. Секретарят продължи да чете, като нарочно не гледаше към „Из залите на съда“ и правеше в уводната ненужни бележки.

„Из залите на съда“ мина от другата му страна и каза обидено:

— Не разбирам.

— Е-е — измърмори секретарят, като се стараеше да спечели време, — какво има?

— Въпросът е там, че в сряда не бе дадена рубриката „Из залите на съда“, в петък — също, в четвъртък поместихме от изостаналия от предишния брой материал само делото за издръжка, а в събота изхвърляме материала за процеса, за който отдавна пишат във всички вестници, а само ние…

— Къде пишат? — кресна секретарят. — Не съм чел.

— Утре навсякъде ще се появи, а ние пак ще закъснеем.

— Ами когато ви възложиха чубаровското дело, вие какво писахте? Един ред не получихме от вас. Зная аз, за чубаровците писахте във вечерния вестник.

— Откъде знаете?

— Зная. Казаха ми.

— В такъв случай зная кой ви е казал. Казал ви е Персицки, този Персицки, който пред очите на цяла Москва използува апарата на редакцията, за да праща материал в Ленинград.

— Паша! — каза секретарят тихо. — Извикайте Персицки.

„Из залите на съда“ седеше индиферентно на прозореца. Зад него се виждаше градината, в която се щураха птици и играчи на городки 17 17 Городки — руска народна игра, наподобяваща игра на кегли — Б.пр. . Спорът продължи дълго. Секретарят го прекрати изкусно: изхвърли шахмата и вместо него постави „Из залите на съда“. На Персицки бе направено предупреждение.

Бе най-усилното редакционно време — пет часът.

Над загрелите се пишещи машини се виеше тютюнев дим. Сътрудниците диктуваха с противни от бързането гласове. Старшата машинописка крещеше на негодниците, които незабелязано пробутваха свои материали не по установения ред.

В коридора се разхождаше поетът на редакцията. Той ухажваше машинописката, чиито непретенциозни бедра разпалваха поетичните му чувства. Отвеждаше я в края на коридора и до прозореца й шепнеше любовни думи, на които девойката отговаряше:

— Днес имам извънредна работа и съм много заета.

Това значеше, че тя обича друг.

Поетът се мотаеше в краката на всички и се обръщаше към всеки познат с поразително еднообразна молба:

— Услужете ми с десет копейки за трамвай!

За тази сума той се отби в отдела на рабкорите. След като поприказва край масите, където работеха „четците“, и опипа връзките кореспонденция, поетът възобнови опитите си. Четците, най-суровите хора в редакцията (станали такива по необходимост, понеже трябваше да четат всеки ден по сто писма, изписани от ръце, запознати повече със секирата, четката за боядисване или количката, отколкото с перодръжката), мълчаха.