Иля Илф - Дванадесетте стола

Като внимаваше да не докосне голия и се оцапа, Остап се приближи до вратата, пъхна в процепа на американската брава дългия жълт нокът на големия си пръст и предпазливо започна да го върти наляво и от горе на долу.

Вратата безшумно се отвори и голият с радостен рев се втурна в наводненото жилище.

Чешмите шуртяха. Водата в трапезарията бе образувала водовъртеж. В спалнята тя наподобяваше тихо езеро, по което спокойно, като лебеди, плуваха нощните пантофи. В ъгъла угарките се бяха събрали в дремещо рибе ято.

Воробяниновият стол бе в трапезарията, където течението на водата бе най-силно. Бели пенести вълнички се бяха образували край всеки един от неговите четири крачета. Столът леко потреперваше и, изглежда, се канеше незабавно да отплува от своя преследвач. Остап седна на него и подви крака. Съвзелият се Ернест Павлович с викове „Пардон! Пардон!“ затвори крановете, изми се и се изправи пред Бендер гол до кръста и със запретнати до коленете мокри панталони.

— Вие просто ме спасихте! — възбудено крещеше той. — Извинявайте, че няма да ви подам ръка, целият съм мокър. Знаете ли, едва не полудях.

— Явно, нататък е отивала работата.

— Намерих се в ужасно положение.

И Ернест Павлович, преживявайки отново страшното произшествие, ту навъсен, ту с нервен смях, разказа на великия комбинатор с подробности постигналото го нещастие.

— Ако не бяхте вие, щях да загина — завърши инженерът.

— Да — каза Остап, — с мене се случи нещо подобно. Дори малко по-лошо.

В момента инженерът толкова се интересуваше от всичко, отнасящо се до подобни случки, че дори захвърли кофата, с която изчерпваше водата, и заслуша напрегнато.

— Точно като вас — задочна Бендер, — само че бе през зимата и не в Москва, а в Миргород, по време на една от веселичките интермедии между Махно и Тютюник през деветнадесета година. Живеех у едно семейство. Върли малоруси! Типични собственици: едноетажна къщичка и маса различни вехтории. Трябва да ви обърна внимание, че по отношение на канализацията и другите удобства в Миргород има само помийни ями. И една нощ изскачам аз само по долни дрехи направо на снега: от простуда не се страхувах — по малка работа беше. Изскочих и машинално затворих вратата след себе си. Студ — двадесетина градуса! Чукам — не отварят. На едно място не бива да се стои: може да измръзне човек! Чукам и тичам, чукам и тичам — не отварят. И най-важното — в къщата никой от онези мръсници не спи. А нощта — страшна. Кучетата вият. Някъде стрелят. А аз тичам по преспите по долни гащи! Цял час чуках. Едва не пукнах. И защо, мислите, не отваряха? Богатството Си криеха, зашиваха керенки във възглавниците. Мислели, че обиск ще им правят. Едва не ги убих после.

Всичко това бе много познато на инженера.

— Да — рече Остап, — та, значи, вие сте инженер Шчукин?

— Аз съм. Само че, моля ви, никому не казвайте. Някак е неудобно, знаете…

— О, моля, моля! Антр-ну, тет-а-тет. Между четири очи, както казват французите. А аз идвам при вас по работа, другарю Шчукин.

— Крайно ще се радвам да ви услужа.

— Гран мерси. Работата е дребна. Вашата Съпруга ме помоли да намина към вас и да взема този стол. Казва, че й е нужен за комплект, а на вас смятала да изпрати креслото.

— Разбира се, моля ви се! — възкликна Ернест Павлович. — Много се радвам. Но защо да ви затруднявам? Мога сам да го занеса. Още днес.

— Не, няма защо! За мене това е дребна работа. Живея наблизо и няма да ме затрудни.

Инженерът се засуети и изпроводи великия комбинатор чак до вратата, чийто праг обаче се страхуваше да престъпи, макар че ключът бе вече сложен за сигурност в джоба на мокрите панталони.

На бившия студент Иванопуло беше подарен още един стол.

Тапицировката му наистина бе малко повредена, но все пак столът бе прекрасен и при това досущ като първия.

Неуспехът с този стол, четвърти поред, не тревожеше Остап. Той познаваше всички капризи на съдбата.

В стройната система на неговите умозаключения като грамадно тъмно петно се врязваше само столът, който бе изчезнал безследно в магазията на Октомврийската гара. Мислите за този стол бяха неприятни и навяваха тягостно съмнение.

Великият комбинатор се намираше в положението на играч на рулетка, залагащ изключително на номера, един от онази пасмина хора, които желаят да спечелят изведнъж тридесет и шест пъти повече от онова, което са заложили. Положението бе дори по-лошо: концесионерите играеха на такава рулетка, където зерото се падаше на единадесет номера от дванадесетте. А и дванадесетият номер излезе от полето на зрението, намираше се дявол знае къде и може би криеше в себе си чудесната печалба.