Иля Илф - Дванадесетте стола

Поетът ходи и в експедицията и най-сетне се прехвърли в администрацията. Но там той не само че не получи десет копейки, но дори бе нападнат от комсомолеца Авдотиев: на поета бе предложено да влезе в кръжока на автомобилистите. Влюбената душа на поета тутакси бе забулена от бензинови пари. Той направи две крачки встрани и като взе трета скорост, се изгуби от погледа.

Авдотиев съвсем не се обезкуражи. Той вярваше в тържеството на автомобилната идея. В секретариата той поведе борбата тихомълком. Именно това попречи на секретаря да дочете уводната статия.

— Слушай, Александър Йосифович. Прекъсни за малко, работата е сериозна — каза му Авдотиев, като сядаше на масата на секретаря. — Образувахме автомобилен клуб. Редакцията няма ли да ни даде назаем петстотин рубли за осем месеца?

— Можеш да не се съмняваш.

— Какво? Ти мислиш, че е вятър работа?

— Не мисля, а знам. Колко членове имате в кръжока?

— Вече твърде много.

Засега кръжокът се състоеше само от организатора, но Авдотиев не се разпростираше по този въпрос.

— За петстотин рубли ние ще купим от битпазар кола. Егоров вече се спря на една. Ремонтът, казва той, ще ни струва не повече от петстотин. Всичко хиляда. Затова именно мисля да запиша двадесет души — по петдесет от всеки. Много хубаво ще бъде. Ще се научим да караме кола. Егоров ще бъде шефът. И след три месеца — към август — всички ще можем да караме, има кола и всеки поред ще отиде, където си иска.

— Ами петстотин рубли за купуването?

— Ще отпусне взаимоспомагателната каса с лихва. Ще ги изплатим. Е, да те запиша ли?

Но секретарят бе вече оплешивял, много работеше, беше зависим от семейството и къщата, обичаше да си подрямва след обед на дивана и преди да заспи, да прочете „Правда“. Той помисли и отказа.

— Ти си дядка! — каза му Авдотиев.

Авдотиев обикаляше край всяка маса и повтаряше своите въодушевяващи речи. У старците, за каквито той смяташе всички сътрудници над двадесет години, неговите думи предизвикваха съмнителен ефект. Те с неудоволствие се отдръпваха, като наблягаха, че са вече приятели на децата и редовно плащат по двадесет копейки годишно за благородното дело в помощ на бедните малки. Всъщност те биха се съгласили да влязат в новия клуб, но…

— Какво „но“? — крещеше Авдотиев. — Ами ако днес автомобилът беше налице? А? Ами ако ви се поднесе син шестцилиндров „Пакард“ за петнайсет копейки годишно, а бензин и смазочни материали за сметка на правителството?!

— Хайде, да те няма! — казваха старците. — Сега е последното изпращане за набор, пречиш на работата!

Автомобилната идея гаснеше и почваше да дими. Най-сетне се намери пионер на новото предприятие. Персицки шумно се отдръпна от телефона, изслуша Авдотиев и рече:

— Ти не действуваш както трябва. Дай тука листа. Ще започнем отначало.

И Персицки заедно с Авдотиев започна ново обхождане.

— Ех ти, стари матрако — казваше Персицки на синеок младеж, — за това дори пари не трябва да се дават. Имаш ли облигации от заема двадесет и седма година? За колко? За петдесет? Толкова по-добре. Даваш тия облигации в нашия клуб. От облигациите се образува капитал. Към август ще успеем да реализираме всички облигации и ще си купим автомобил.

— Ами ако някоя от моите облигации спечели? — защищаваше се младежът.

— А колко искаш да спечелиш?

— Петдесет хиляди.

— За тия петдесет хиляди ще бъдат купени автомобили. Ако и аз спечеля — също. Ако и Авдотиев — също. С една дума, която и облигация да спечели, парите ще отидат за коли. Сега разбра ли? Чудак! Със собствена кола ще пътуваш по Военногрузинския път! Планини! Глупак!… А след тебе със собствени коли ще се возят „Из залите на съда“, хрониката, рубриката за произшествия и тази женичка, знаеш ли я, от киновести… Е? Е? Има да се увърташ около нея!…

Всеки притежател на облигации дълбоко в душата си не вярва във възможността да спечели. Затова той се отнася много ревниво към облигациите на своите съседи и познати. Страхува се повече, отколкото от огъня, че ще спечелят те, а той, вечният несретник, пак ще си остане на сухо. Поради това надеждите, че ще спечели съседът по редакция, неминуемо тласкаха собствениците на облигации в лоното на новия клуб. Смущаваше ги само опасението, че нито една облигация няма да спечели. Но това, кой знае защо, изглеждаше малко вероятно, а и автомобилният клуб нищо не губеше: една кола от битпазар бе гарантирана от образувалия се облигационен капитал.