Времето минаваше мъчително бавно.
— Бронзово бюстче на Александър III. Може да служи за преспапие. За друго май вече не го бива. Продава се за предложената цена.
Сред публиката се изсмяха.
— Купете го, предводителю — злъчно се обади Остап, — вие, струва ми се, го обичате.
Иполит Матвеевич мълчеше и не откъсваше поглед от столовете.
— Няма ли желаещи? Снема се от публична продажба бронзовото бюстче на Александър III. Статуйка, изобразяваща правосъдието. Струва ми се, че подхожда към току-що купената. Василий, покажете на публиката „Правосъдието“. Пет рубли. Кой дава повече?
От средата на първия ред се чу сумтене. Види се, гражданинът искаше да има „Правосъдието“ в пълен състав.
— Пет рубли бронзово „Правосъдие“!
— Шест! — отривисто каза гражданинът.
— Шест рубли в средата. Седем. Девет рубли в края вдясно.
— Девет и половина — каза тихо любителят на „Правосъдието“ с вдигната ръка.
— И половина, в средата. Втори път, и половина, в средата. Трети път, и половина.
Чукчето удари. Към гражданина от първия ред се спусна госпожицата.
Той плати и се потътри към другата стая, за да си получи бронзовото изделие.
— Десет стола от двореца! — викна внезапно продавачът.
— Защо пък от двореца? — тихо ахна Иполит Матвеевич.
Остап се разсърди:
— Вървете по дяволите! Слушайте и не се месете!
— Десет стола от двореца. Орехови. От епохата на Александър II. Напълно запазени. Работа на мебелната работилница на Гамбс. Василий, поставете един стол под рефлектора.
Василий така грубо повлече стола, че Иполит Матвеевич подскочи.
— Седете мирно, идиот такъв, откъде ми се довлякохте на главата! — изсъска Остап. — Сядайте, ви казвам!
Долната челюст на Иполит Матвеевич затрепери. Остап се изправи. Очите му заблестяха.
— Десет орехови стола — осемдесет рубли.
Залата се оживи. Продаваха се вещи, необходими за домакинството. Една след друга се повдигаха ръце. Остап бе спокоен.
— Защо не наддавате? — нахвърли се върху него Воробянинов.
— Махай се оттук! — процеди през зъби Остап.
— Сто и двадесет рубли, отзад. Сто тридесет и пет, също там. Сто и четиридесет.
Остап спокойно се обърна гърбом към катедрата и наблюдаваше подигравателно своите конкуренти.
Търгът бе в разгара си. Свободни места в залата вече нямаше. Точно зад Остап една дама, след като размени няколко думи с мъжа си, се полакоми за столовете („Чудесни полукресла! Дивна изработка! Саня! От двореца, моля ти се!“) и вдигна ръка.
— Сто четиридесет и пет, петия ред вдясно. Веднъж.
Залата притихна. Прекалено скъпо.
— Сто четиридесет и пет. Втори път.
Остап разглеждаше равнодушно гипсовия корниз. Иполит Матвеевич седеше с наведена глава и потрепваше.
— Сто четиридесет и пет. Трети път.
Но преди още черното лъскаво чукче да е ударило шперплатовата катедра, Остап се обърна, вдигна ръка и тихо каза:
— Двеста.
Всички глави се обърнаха към концесионерите. Фуражки, кепета, каскети и шапки се раздвижиха. Аукционистът вдигна безстрастното си лице и погледна Остап.
— Двеста, веднъж — изрече той, — двеста, четвъртия ред вдясно, втори път. Няма ли повече желаещи да наддават? Двеста рубли, дворцова орехова гарнитура от десет парчета. Двеста рубли — трети път, четвъртия ред вдясно.
Ръката с чукчето увисна над катедрата.
— Майчице мила! — викна гръмогласно Иполит Матвеевич.
Поруменял, но спокоен, Остап се усмихваше. Чукчето падна и издаде божествен звук.
Продадено — обяви аукционистът. — Госпожице! Четвъртият ред вдясно.
— Е, председателю, ефектно, нали? + запита Остап. — Интересно е да се знае какво бихте правили вие без технически ръководител?
Иполит Матвеевич въздъхна облекчено. Към тях тичешком се приближи госпожицата.
— Вие купихте столовете, нали?
— Ние! — възкликна дълго сдържалият се Иполит Матвеевич. — Ние, ние. Кога можем да ги вземем?
— Ами когато искате! И сега може!
Мотивът „Ходете, цял живот бродете“ бясно се заблъска в главата на Иполит Матвеевич. „Наши са столовете, наши, наши, наши!“ Целият му организъм крещеше това. „Наши!“ — крещеше черният му дроб. „Наши!“ — потвърждаваше апендиксът.
Той така се зарадва, че усети пулс и в най-неочаквани места по тялото си. Всичко вибрираше, разклащаше се и пращеше под напора на нечуваното щастие. Вече се виждаше влак, приближаващ към Сен Готар. На откритата платформа на последния вагон стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов с бели панталони и пура в уста. Еделвайси леко се сипеха върху главата му, отново разкрасена с прошарените му, лъскави като алуминий коси. Той летеше към Едем.
Читать дальше