Иля Илф - Дванадесетте стола

Сърцето се мяташе като махало. В ушите му тиктакаше.

Из коридора витаеше тревога. Нищо не можеше да сгрее мраза на огнеупорния шкаф.

В кутийките стенеха грамофони. Чуваше се пчелното жужене на примусите.

С една дума, Иполит Матвеевич беше влюбен до полуда в Лиза Калачова.

Много хора минаваха по коридора покрай Иполит Матвеевич, но от тях лъхаше на тютюн или водка, на аптека или вкисната супа. В мрака на коридора хората можеха да бъдат разпознати само по дъха, който издаваха, или по стъпките. Лиза не минаваше. Иполит Матвеевич беше сигурен в това. Тя не пушеше, не пиеше водка и не носеше ботуши, подковани с железа. Не можеше да мирише на йод или риба. Тя би издавала само най-нежен лъх на оризова кашица или вкусно приготвено сено, с което госпожа Нордман-Северова толкова дълго беше хранила известния художник Иля Репин.

Но ето че се чуха леки, несигурни стъпки. Някой вървеше по коридора, като се блъскаше в неговите еластични стени и нежно гугукаше.

— Вие ли сте, Елизавета Петровна? — запита Иполит Матвеевич с ефирно гласче.

Отзоваха се басово:

— Кажете ми, моля ви се, къде живеят тук Пфеферкорнови? В тая тъмница нищо не може да се види.

Иполит Матвеевич млъкна изплашен. Търсачът на Пфеферкорнови почака в недоумение отговор и като не получи такъв, запълзя по-нататък.

Лиза дойде чак към девет часа. Те излязоха на улицата под карамелено-зеленото вечерно небе.

— Къде ще се разхождаме? — попита Лиза.

Иполит Матвеевич погледна бялото й лъчезарно лице и вместо да каже направо: „Аз съм тук, Инезилия, под прозореца“, започна дълго и скучно да й говори, че отдавна не е идвал в Москва и че Париж е далеч по-хубав от Белокаменната, която, както и да я въртят, си остава безсистемно планирано голямо село.

— Помня Москва, Елизавета Петровна, не такава. Сега във всичко се чувствува стиснатост. А в наше време ние не жалехме парите. „Веднъж се сал живей…“ — има такава песенчица.

Минаха по целия Пречистенски булевард и излязоха на Крайбрежна, при храма на Христа-Спасителя.

Отвъд Москворецкия мост се влачеха тъмносиви лисичи опашки. Електрическите централи на Могес 14 14 Московско обединение на хидроелектростанциите. — Б.пр. димяха като ескадра. Трамваите се търкаляха по мостовете. По реката плуваха лодки. Тъжно ридаеше хармоника.

Хванала Иполит Матвеевич за ръка, Лиза му разказа всичките си огорчения — за скарването с мъжа си, за трудния живот сред подслушващите съседи — бивши химици — и за еднообразието на вегетарианската храна.

Иполит Матвеевич слушаше и съобразяваше. Демони се пробуждаха в него. Във въображението му се рисуваше прекрасна вечеря. И той дойде до заключението, че такова момиче трябва да се слиса с нещо.

— Да отидем на театър — предложи Иполит Матвеевич.

— По-добре на кино — каза Лиза, — киното е по-евтино.

— О! Какво значение имат тук парите! Такава нощ — и изведнъж някакви си пари!

Развилнелите се демони, без да се пазарят, качиха двойката във файтон и я откараха в кино „Арс“. Иполит Матвеевич бе великолепен. Взе от най-скъпите билети. Но те не изтраяха до края на представлението. Лиза, привикнала да седи на евтините места, по-близо до екрана, виждаше зле от скъпия тридесет и четвърти ред.

В джоба на Иполит Матвеевич бе скътана половината от сумата, която концесионерите получиха от старгородските заговорници. Това бяха много пари за отвикналия от разкош Воробянинов. Сега, развълнуван от възможността за леснодостъпна любов, той се канеше да смае Лиза с щедро пилеене. Смяташе се великолепно подготвен за това. С гордост си спомни как лесно бе покорил нявга сърцето на прекрасната Елена Боур. Навикът да пилее пари леко и с жест му бе присъщ. В Старгород той се славеше със своето възпитание и с умението си да води разговор с всяка дама. Стори му се смешно да изразходва цялото си старорежимно лустро за покоряване на малкото съветско момиче, което още нищо не знаеше и нищо не бе виждало.

След кратки увещания Иполит Матвеевич закара Лиза в „Прага“, образцов ресторант на МСПО — „най-доброто място в Москва“, както му бе казал Бендер.

„Прага“ смая Лиза с премногото си огледала, светлина и саксии с цветя. За Лиза това бе простимо: никога досега тя не бе посещавала големи образцово-показни ресторанти. Но огледалната зала съвсем неочаквано смая и Иполит Матвеевич. Той бе изостанал, бе забравил ресторантските порядки. Сега наистина се срамуваше от баронските си ботуши с квадратни бомбета, старомодните конфекция панталони и бледожълтата жилетка, обсипана със сребристи звезди.