Иля Илф - Дванадесетте стола

Кислярски не можа да понесе потока от неоснователни обвинения. Бледен, с искрящи малки очички, председателят на борсовия комитет се вкопчи за облегалото на стола и каза със звънтящ глас:

— Винаги съм бил октябрист и такъв ще си остана.

Започнаха да се осведомяват кой на коя партия съчувствува.

— Преди всичко, господа, демокрацията — каза Чарушников. — Нашето градско самоуправление трябва да бъде демократично. Но без кадетчета. Доста бели ни направиха те през седемнадесета година!

— Надявам се, че между нас няма от така наречените социалдемократи? — ехидно се заинтересува губернаторът.

По-леви от октябристите, представлявани на заседанието от Кислярски, нямаше. Чарушников се обяви за „център“. В крайния десен фланг стоеше пожарният командир. Той бе толкова десен, че дори не знаеше към коя партия принадлежи.

Заговориха за война.

— Ако не днес, то утре — каза Дядев.

— Ще има война, ще има.

— Съветвам ви да се запасите с това-онова, докато не е късно.

— Така ли мислите? — разтревожи се Кислярски.

— А вие как смятате? Мислите ли, че през време на войната ще може да си набавите нещо? Брашното веднага ще изчезне от пазара! Сребърните монетки — вдън земя ще потънат. Ще се появят хартийки всякакви, пощенски марки, които ще вървят наравно, и какви ли не още работи.

— Войната е въпрос вече решен.

— Вие правете, както си знаете — каза Дядев, — но аз ще хвърля всичките си свободни средства за предмети от първа необходимост.

— Ами вашата манифактура?

— Манифактурата си е манифактура, а брашното и захарта са си отделна работа. Съветвам ви и вие да направите така. Настоятелно ви съветвам.

Полесов се усмихна.

— Как ще воюват болшевиките? С какво? С какво ще воюват? Със стари пушки ли? Ами въздушният флот? Един виден комунист ми казваше, че те имали — е, как мислите, колко аероплана?

— Около двеста парчета!

— Двеста? Не двеста, а тридесет и два! А Франция има осемдесет хиляди бойни самолета.

Разотидоха се след полунощ.

— Да-а… Болшевиките ни докараха до безизходно положение.

Губернаторът тръгна да изпраща кмета. Двамата вървяха прекалено бавно.

— Губернатор! — говореше Чарушников. — Какъв губернатор си ти, когато не си генерал?

— Ще бъда цивилен генерал, а ти завиждаш ли ми, а? Когато поискам, ще те хвърля в затвора. Има да седи-иш там.

— В затвора не можеш да ме хвърлиш. Аз съм избран, гласувано ми е доверие.

— За един избран двама неизбрани дават.

— Мо-оля, не позволявам такива шеги с мене! — изведнъж изкрещя гръмогласно Чарушников.

— Защо крещиш, глупако? — запита го губернаторът. — В милицията ли искаш да спиш?

— В милицията няма да спя — отвърна кметът, — аз съм съветски служител…

На небето искреше звезда. Нощта беше вълшебна. По Втора Съветска спорът между губернатора и кмета продължаваше.

Извинете, ами къде е отец Фьодор? Къде е остриганият свещеник от църквата „Флор и Лавър“? Той май се канеше да отиде на улица Виноградна №34, при гражданина Брунс? Къде е този иманяр в образа на ангел и заклет враг на Иполит Матвеевич Воробянинов, който пък в момента дежуреше в тъмния коридор край огнеупорния шкаф?

Изчезна отец Фьодор. Понесоха го мътните. Казват, че го видели на гара Попасна, по донецката железопътна линия. Тичал по перона с пълен чайник гореща вода…

Полакоми се отец Фьодор. Прищя му се богатство. Понесе се из Русия за гарнитурата на генералшата Попова, от която, да си признаем, и помен няма.

Носи се отецът по Русия. Само писмо след писмо на жена си пише.

Гълъбице моя, Катерина Александровна!

Много съм виновен пред тебе. Оставих те, бедната, сама в никое време.

Трябва всичко да ти разкажа. Ти ще ме разбереш и мога да се надявам, ще се съгласиш с мене.

Никакъв обновенец не съм станал и не мисля да ставам, и пазил ме бог от такова нещо.

Сега чети внимателно. Скоро ние ще заживеем другояче. Помниш ли, аз ти говорих за свещоливница. Ще си имаме такава и още нещичко може би ще имаме. И ти не ще готвиш вече сама обеди, а и пансионери няма да държим. В Самара ще отидем и прислуга ще си вземем.

Работата е такава, но ти я пази в строга тайна, никому, дори на Мария Ивановна, не казвай. Търся съкровище. Помниш ли покойната Клавдия Ивановна Петухова, тъщата на Воробянинов? На смъртния си одър Клавдия Ивановна ми се изповяда, че в нейната къща в Старгород, в един от столовете в гостната (те били дванадесет) са скрити нейните брилянти.