Иля Илф - Дванадесетте стола

Но не само с това, разбира се, е забележителен московският неделен ден. Неделята е ден на музеите.

В Москва има особена категория хора. Те нищо не разбират от живопис, не се интересуват от архитектура и не обичат античните паметници. Тая категория хора посещават музеите само защото те се намират в прекрасни сгради. Тия хора сноват из залените с ослепителна светлина зали, разглеждат със завист фреските по таваните, пипат с ръце това, което е забранено да се пипа, и току мърморят:

— Ех! Живеели са хората!

За тях няма значение, че стенописът е работа на французина Пюви дьо Шаван. За тях е важно да научат колко е струвало това на бившия собственик на сградата. Те се изкачват по стълбището с мраморни статуи по площадките и си представят колко лакеи са стояли тук, каква заплата и колко бакшиш е получавал всеки лакей. Върху камината има порцеланови украшения, но те не им обръщат внимание и решават, че камината е скъпа работа: твърде много дърва гълта. В трапезарията с дъбова облицовка те не забелязват изключително изкусната резба. Мъчи ги една мисъл: какво е ял тук бившият стопанин-търговец и колко би струвало това при сегашната скъпотия?

Във всеки музей могат да се намерят такива хора. Докато гражданите при груповите посещения бодро преминават от един шедьовър към друг, такъв човек стои сред залата и без да гледа нищо, мучи жално:

— Ех! Живеели са хората!

Лиза тичаше по улицата, преглъщайки сълзите си. Мислите я гонеха. Тя мислеше за своя беден, но щастлив живот.

„Ако имаше още маса и два стола, щеше да е съвсем хубаво. И примус в края на краищата трябва да си набави човек. Трябва по някакъв начин да се нареди.“

Тя тръгна по-бавно, тъй като внезапно си спомни за караницата с Коля. Пък и бе много гладна. Злобата към мъжа и се разпали в нея мигновено.

— Просто безобразие! — каза тя гласно. Още повече й се прияде.

— Добре де, добре! Сама знам какво трябва да правя.

И цяла пламнала, Лиза си купи от една продавачка сандвич с варен салам. Колкото и да бе гладна, видя й се неудобно да яде на улицата. Така или иначе, но тя все пак бе собственичка на матрак и умело се справяше с живота. Огледа се и влезе във входа на една двуетажна къща. И там с голямо наслаждение се зае със сандвича. Саламът беше великолепен. Група граждани влязоха във входа. Минавайки покрай изправената до стената Лиза, те я поглеждаха.

„Нека гледат!“ — реши озлобената Лиза.

Лиза избърса с кърпичка устата си и изтърси трохите от блузката. Стана й по-весело. Тя стоеше пред табелка:

Да се върне в къщи, и бе неудобно. А нямаше при кого да отиде. В джоба й дрънчаха двадесет копейки. И Лиза реши да започне самостоятелния си живот с посещението на музея. Провери парите си и влезе във вестибюла.

Там тя веднага се натъкна на човека с овехтяла брада, който, впил мрачен поглед в малахитовата колона, цедеше през зъби:

— Богато са живеели хората!

Лиза погледна колоната с благоговение и се отправи за горния етаж.

Тя се повъртя десетина минути в малките квадратни стаи с толкова ниски тавани, че всеки влязъл тук човек изглеждаше гигант.

Това бяха стаи, мебелирани в стил ампир от времето на Павел I, от махагон и карелска бреза — със строги, странни и войнствени мебели. Два квадратни шкафа, чиито стъклени вратички бяха пресечени с кръстосани копия, стояха срещу писалищната маса. Масата бе необятна. Да се седне край нея, бе равносилно да седнеш на Театралния площад, при което Болшой театър с колонадата и четирите бронзови грамадни коня, откарващи Аполон на премиерата на „Червения мак“, биха изглеждали върху масата като мастилница. Така поне се струваше на Лиза, хранена с моркови като някой заек. По ъглите имаше кресла с високи облегала, които най-отгоре бяха извити като рога на овен. Слънцето играеше по тапицировката на креслата в прасковен цвят.

В такова кресло човек с удоволствие би седнал веднага, но сядането бе забранено.

Лиза мислено си представи как би изглеждало креслото в безценния стил павловски ампир до нейния матрак на червени ивици. Нямаше да е лошо. Тя прочете окачената на стената табелка с научно и идеологично обоснование на стила ампир от времето на Павел 1 и натъжена, че те с Коля нямат стая в този дворец, се озова в някакъв коридор.

Вляво от самия под се подаваха ниски полукръгли прозорци. През тях, под краката си, Лиза видя огромна бяла зала с колони, с прозорци от двете страни. В залата също имаше мебели и сновяха посетители. Лиза се спря. Никога досега тя не бе виждала още зала под краката си.