Иля Илф - Дванадесетте стола

Захласната и онемяла от възторг, Лиза дълго гледа надолу. Изведнъж забеляза, че там, от креслата към бюрото, минават нейните днешни познати — Бендер и неговият спътник, представителният старец с бръснатата глава.

— Чудесно! — каза Лиза. — Няма да ми бъде така скучно.

Тя много се зарадва, изтича долу и веднага се обърка. Попадна в червена гостна, където имаше около четиридесет предмета. Бяха орехови мебели с извити крачета. От гостната нямаше изход. Трябваше да изтича обратно през кръглата стая с горно осветление, която беше мебелирана сякаш само с пъстри възглавнички.

Лиза тичаше покрай брокатени кресла от Италианското възраждане, покрай холандски шкафове, покрай голям готически креват с балдахин на черни вити колони. На това легло човек би изглеждал не по-голям от орех.

Най-сетне тя чу глъчката на групата посетители; те слушаха невнимателно ръководителя си, който порицаваше империалистическите замисли на Екатерина 11 във връзка със слабостта на покойната императрица към мебелите стил Людвик XVI.

Това бе именно голямата зала с колони, с прозорци от двете страни. Лиза отиде на другия край, където познатият й другар Бендер говореше нещо разпалено на своя спътник с обръснатата глава.

Когато се приближи, тя чу звучен глас:

— Мебели в стил шик-модерн. Но май че не са тия, които ни интересуват…

Да, но тук безспорно има и други зали. Трябва да разгледаме последователно всичко.

— Здравейте — каза Лиза.

Двамата се обърнаха и в същия миг се намръщиха.

— Здравейте, другарю Бендер. Много се радвам, че ви намерих. Така сама ми е скучно. Нека да разглеждаме всички заедно.

Концесионерите се спогледаха. Иполит Матвеевич се престори на весел, макар да му бе неприятно, че Лиза може да ги забави и им попречи във важната работа — търсенето на брилянтовия стол.

— Ние сме типични провинциалисти — каза Бендер нетърпеливо, — но как вие, московчанката, сте попаднали тука?

— Съвсем случайно. Скарах се с Коля.

— Я виж ти! — забеляза Иполит Матвеевич.

— Хайде да излезем от тази зала — рече Остап.

— Но аз още не съм я разгледала. Тя е толкова хубавичка.

— Започва! — пошепна Остап на ухото на Иполит Матвеевич; после се обърна към Лиза и добави: — Тук няма какво да се гледа. Упадъчен стил. Епохата на Керенски.

— Казваха ми, че тук някъде имало мебели, работа на майстор Гамбс — обади се Иполит Матвеевич, — нека да отидем там.

Лиза се съгласи, хвана Воробянинов под ръка (той й се струваше чудно мил представител на науката) и тръгна към изхода. Въпреки цялата сериозност на положението и настъпилия решителен момент в търсенето на съкровищата Бендер, който вървеше след девойката, весело се подсмиваше. Разсмиваше го предводителят на команчите в ролята на кавалер.

Лиза страшно много пречеше на концесионерите. Докато те само с един поглед определяха, че търсените мебели не са в съответната зала и неволно се повличаха към следващата, Лиза се застояваше дълго във всеки кът. Тя прочиташе на глас всички печатни критични бележки за мебелите, правеше остри забележки по адрес на посетителите и дълго се спираше пред всеки експонат. Неволно и без да си дава сметка за това, тя приспособяваше видените мебели за своята стаичка и нуждите си. Готическият креват не й хареса никак. Той бе твърде голям. Дори да получеше Коля по някакво чудо стая от осем квадратни метра, то и тогава средновековното легло не би се поместило в стаята. Но все пак Лиза дълго обикаля кревата и измерва с малките си крачки истинската му площ. Беше й много весело. Тя не забелязваше киселите физиономии на своите спътници, чиито рицарски характери не им позволяваха да хукнат презглава към стаята на майстор Гамбс.

— Ще потърпим — прошепна Остап, — мебелите няма да избягат; а вие, предводителю, не се притискайте о момичето. Ревнувам.

Воробянинов самодоволно се усмихна.

Залите се нижеха бавно. Нямаха край. Мебелите от александровската епоха бяха представени с многобройни комплекти. Сравнително малките размери на тия мебели доведоха Лиза във възторг.

— Гледайте, гледайте! — наивно крещеше тя, като хващаше Воробянинов за ръкава. — Виждате ли това бюро? Колко би подхождало за нашата стая! Нали?

— Разкошни мебели! — раздразнено каза Остап. — Само че упадъчни.

— Тук вече бях — каза Лиза, влизайки в червената гостна, — мисля, че не си струва да се спираме.

За нейно учудване равнодушните към мебелите спътници застинаха на вратата като часовои.